Банкеръ Weekly

Общество и политика

ДОКОГА АМЕРИКА ЩЕ ОТРИЧА, ЧЕ Е ИМПЕРИЯ?

Някога имаше една много увлекателна игра, наречена SPQR - Senatus Populusque Romanus (Сенатът и народът на Рим). Тя се играеше върху дъска, разчертана като карта на Европа и Близкия изток, а целта бе да се придвижват максимално бързо римските легиони (които през II век от н.е. са били 27 на брой) до горещите точки в империята. В онези далечни години римските войниците е трябвало непрекъснато да тичат - един ден те се сражавали в Сицилия, а на следващия да потеглят да охраняват Адриановата стена в Шотландия.Спомних си тази игра, докато четях последния доклад на Глобал секюрити, една неправителствена организация от Вашингтон. Посланието на тази статия бе ясно и доста смущаващо: едва ли скоро можем да очакваме американските войници да се завърнат у дома си. В момента Съединените щати са разположили свои военни части в 130 държави по света в някои от тях те се сражават, в други действат като мироопазващи сили, а в трети - като военни инструктори. Само от мисълта за това Джордж Вашингтон би се обърнал в гроба си. Разбира се, в самото явление няма нищо ново. САЩ имат сериозни военни задължения още от Втората световна война насам - при окупациите на Германия и Япония, в Корейската война, в глобалното съперничество със Съветския съюз. Но когато Варшавският договор се разпадна, се предполагаше, че нещата ще се променят. Уви, оказа се не толкова просто. Борбата срещу Ал-Кайда, войната и партизанската съпротива в Ирак, ужасът в Либерия, непрекъснатите вълнения в Афганистан, нестабилността на Корейския полуостров - всички тези фактори не само не позволиха на Америка да върне обратно синовете си от най-далечните ъгълчета на планетата, но дори я принудиха да праща там все повече и повече от тях. Според официалната статистика на Пентагона, в американската армия има 155 бойни батальона. Допреди 11 септември 2001 г. само 17 от тях бяха на активна бойна служба предимно в Косово и в няколко други горещи точки (традиционните гарнизони в Германия и Япония не влизат в тази сметка). Днес, точно две години по-късно, вече 98 батальона са на активни мисии - почти две трети от въоръжените сили на страната Не е необходимо да си експерт, за да разбереш, че този твърде висок показател може да бъде поддържан само с огромен труд. Именно по тази причина освен 255-те хиляди пехотинци, моряци и пилоти, базирани в чужбина, Пентагонът е командировал по света и 136 000 войници от Националната гвардия и резервите. Наистина в момента повечето американски бойни кораби са в базите си за ремонт след иракската операция, но въпреки това 40 000 американски матроси са на мисии извън територията на САЩ. Генералите непрекъснато настояват за изпращането на нови части в Ирак, а три от най-големите кораби на Пентагона току-що акостираха край либерийския бряг. И сега Министерството на отбраната на САЩ ще трябва да се научи да играе на SPQR.Фактите никак не са удобни за сегашната администрация в Белия дом и депутатите от Конгреса вероятно би трябвало дълбоко да се замислят. Вярно е, че Пентагонът оказва невероятен натиск върху всяко приятелско правителство да изпрати свои войски в Ирак, Афганистан и Либерия, но резултатите до момента никак не са зрелищни. Единствените значими чужди части със собствен логистичен капацитет са британските, а те, като се имат предвид мироопазващите им задължения (от Балканите до Сиера Леоне), са дори по-разпънати на картата от американските. Полша пое отговорността за една сравнително тиха зона в Ирак, но дори и за нея, както пише Уолстрийт Джърнъл, тя ще разчита на още 22 държави, за да събере нужните 9000 бойци и на пълно техническо осигуряване от страна на щатските войски. Мнозина се чудят и каква полза е видял държавният секретар по отбраната Доналд Ръмсфелд в пращането на батальон латвийски гренадири в централен Ирак. А също и какво ще стане с тези войници в парадни униформи и с пера на шапките, ако бъдат атакувани.От чисто военна гледна точка (да оставим политическия спор дали изобщо е трябвало да ходим там), изнесените по-горе факти водят до две еднакво тревожни заключения:Първо, заради претоварването си с работа американците трябва да разчитат на чужди сили, които да пратят поне 25-хилядна добре въоръжена част в Югозападна Азия. Само че от 190-те национални армии по света на пръсти се броят онези, които имат такива възможности. Израел не може да участва поради политически причини. Китай и Тайван не искат да участват. Южна Корея е затворена в собствената си къща и сама разчита на американска подкрепа. Япония е твърде обременена и конституционно, и психологически, за да влезе в такава роля. Едно евентуално пакистанско присъствие в Ирак редом с американците може да има неописуеми последствия. Турски контингент веднага би предизвикал въстание на кюрдското население в Ирак. Остават само Индия, Русия, Франция, Германия и може би Италия. Но четири от тези пет страни от самото начало бяха против войната в Ирак, и ако сега се наложи да помогнат, то ще е само срещу съответната цена. Това бе очевидно още преди месеци - за всички, освен за онези в Белия дом. Второ, американските служби, и по-конкретно американските войски, трябва да минат на някаква дългосрочна ротационна схема. Нещо от типа на системата Кардуел (на името на британския военен министър от края на ХIХ век Едуард Кардуел, който бил изправен пред същия проблем, с който се сблъсква Буш днес). Същината на схемата, позната още на римляните, предвижда единият батальон да се изпрати на дълга мисия (2 или 3 години), а в това време другият да се обучава у дома и да набира попълнения. Навремето тя проработила, защото съчетавала редовната ротация (важна за морала на войските) с доста висока степен на стратегическа гъвкавост. Разбира се, имало и провали - например римляните в германските гори или британските части в прохода Хибер. Но структурата била достатъчно стабилна, за да понесе такива удари. И именно двете империи, които са я прилагали, са оцелели най-дълго. Такова ли е бъдещето на американската демокрация - да праща войските си за неопределени срокове на Северозападната граница или по размирните пристанища на Африка? Непрекъснато отричаме, че имаме имперски амбиции, и аз вярвам, че сме искрени. Но ако все така продължаваме да изглеждаме като империя, да крачим като империя и да действаме като империя, може би вече сме се превърнали в такава.

Facebook logo
Бъдете с нас и във