Банкеръ Weekly

Общество и политика

ДОБРАТА НАДЕЖДА НЕ ТЕЖИ ОТ ОЧАКВАНИЯ


За своите 120 години държавно съществуване съвременна
България е брилянтен исторически пример за това, как претоварените
с добри очаквания надежди са рухвали под тежестта на политическите
и икономическите реалности. Затова и историята ни прилича на кардиограма
на сърдечноболен - от върховете на възторга до пасивното отчаяние
на покрусата.


Да се прогнозира българското бъдеще е ако не непосилна,
то поне страшно неблагодарна задача - особено за един професионален
историк. Защото той няма правото и оправданието да сведе националното
развитие до популярната фраза армията печели войните, дипломацията
ги губи. Най-малкото поради факта, че от него се очаква
да познава значително по-добре и в подробности както геополитическите
реалности с техните криволици, така и интересите на различните
играчи, хвърлили жетоните си върху разкривената маса на балканската
политическа рулетка.




Кой какво залага на Балканите?


Ако приемем (а няма как да не приемем!), че днес
Проливите, подобно на Суец, Скагерак, Панама, Гибралтар, Сингапур
загубиха голяма част от решителното си някога геополитическо значение,
защо трябва да продължаваме да смятаме, че барутните Балкани все
още имат същата стойност за европейската стратегия? Поне в глобалните
й аспекти.


Казват, че дипломацията е силна, когато мирише на
барут. Така погледнато, Югоизточна Европа може би представлява
интерес като опитно поле за практическата ефективност на абстрактни
иначе доктрини. Но геополитиката е преди всичко въпрос на изгода
- тактическа, стратегическа, икономическа. Балканите и особено
техният същностен център - Сърбия, България и Македония - при
внимателно вглеждане, не предлагат такава изгода. Или поне не
в мащаби, които да си струват труда.


Само като илюстрация - какъв безсмислен шум се вдигна
в София около разрешението на правителството и парламента да допуснат
прелитането на самолети на НАТО при евентуален въздушен удар върху
Косово! Сякаш имаше друга възможност... Това бе един политически
акт без никакво реално военнотактическо значение. Нима щяхме да
вдигнем единствения си МиГ 19 в защита на родното небе?
Това, което стана център на вътрешнополитическите дрязги в София,
бе прието далеч по-спокойно в Белград например.


Изглежда странно, но в геополитическите анализи напоследък
се прави драма от един, всъщност




изключителен шанс на България


- от нея просто никой от великите не
се интересува сериозно. Мъртва (или в несвяст) е великославянската
идея. Русия има твърде много и твърде тежки грижи в собствения
си дом, за да мисли за бившите си имперски сфери на влияние. Западът,
включително и САЩ са традиционно полуиндиферентни. Страната ни
тежи на полуострова с териториалното си надмощие (за справка:
срещу нашите 110 000 кв. км една Швейцария има само 48 000), но
е лека откъм суровинни ресурси и икономически възможности.
Не е ли тук обяснението защо




оазисът на спокойствието


не впечатли силните държави в очакваната от нас степен?
Защо нито една значима международна проява (без да омаловажаваме
успехите си в регионалните изяви) не удостои България с честта
да й бъде домакин? Европа разчиства глупостите, които сама сътвори
във Версай, гради общото си икономическо пространство, чрез което
единствено може да устои на американската и ясно оформящата се
азиатска производствена, търговска и финансова експанзия. Накратко,
не й е до нас, нито до членството ни в Европейския съюз, нито
в НАТО. Още дълго ще чуваме мили думи от Страсбург и Брюксел и
точно толкова дълго ще трябва да се варим в собствения си сос.


Джордж Кенът, доайенът на американската дипломация
и политология, познавач на Русия и неоспорим антикомунист, неотдавна
нарече разширяването на НАТО на Изток най-голямата грешка
на САЩ след Втората световна война. Подобно, макар и по-сдържано
заключение направи и Хенри Кисинджър, но пък за нашия регион бе
категорично-саркастичен: Американците си създават изкуствени
интереси на Балканите.




И тъкмо в това безразличие


към България, на която обществото реагира тъй болезнено-обидчиво,
се крие възможността да съхраним свое относително достойно място
на полуострова, а и на континента. Казвам - относително достойно
- защото то няма да прилича нито на грандоманските индустриални
амбиции на някогашната народна република, нито на мечтите на някои
да станем Швейцария на Балканите. Социалистическата
индустрия рухна не само и не главно защото бе окрадена (което
никой не отрича), а защото не бе приспособена да функционира в
рамките на отворено световно стопанство. Тя бе и суровинно, и
финансово, и пазарно зависима от една политическа система и нейната
охранявана икономическа територия. Тая територия рухна и повлече
и системата. (Ако на някой повече му харесва - може и в обратния
ред.)


Швейцария пък не можем да станем, защото сме България
и не държим огромните неведоми пари на света - и все пак




заупокойната молитва за икономиката ни


звучи доста преждевременно. Да, тя ще бъде от обслужващ
тип, но е в състояние да осигури на нацията прилично за географския
регион благосъстояние. Това е големият въпрос на политиката и
политиците в България. Успех е асоциираното ни членство в ЕС,
успех е и присъединяването ни към ЦЕФТА. Успех би било, ако традиционните
и неизбежни политически дрязги за пореден път не пратят на боклука
усилията и постигнатото в последните години.


Има го у нас този атавистичен, но дързък славянски
инстинкт за рушене, това незачитане на авторитети и свършени дела,
което изглежда комично в съчетание с личностния и обществен рефлекс
за сервилничество и слугинаж, от който и поредното българско поколение
не се излекува.


Колкото и да е жестока световната конюнктура, колкото
и да е ограничен финансовият суверенитет на държавата, колкото
и смазан да се чувства обикновеният гражданин,




нещо зависи от нас


А това не се е случвало толкова често в историята
ни.


Признавам, странно ми звучи натрапчивият стремеж
да се извлече политически дивидент от приемането на България в
НАТО. В икономическо отношение това ще е огромно бреме за страната.
В геополитическо и военноотбранително - освен престиж не виждам
нещо друго. Особено на фона на непрестанните изявления, че никой
не застрашава националната сигурност.


Любопитно е защо нито един политик не цитира чл.
5 от устава на Северноатлантическия пакт, който не знам да е променян
от учредяването му. Там е записано, че съюзът гарантира
териториалния интегритет на страните-учредителки. Това явно
и поне засега не се отнася за новоприетите гости.
Къде тогава е драмата, заради която се попиля и попилява толкоз
политическа енергия и се водиха толкова яростни спорове? Освен
да заподозрем, че и НАТО е единствено удобно оръжие в арсенала
за вътрешни политически битки.


Демагогията е част от всяка политическа игра и демократичната
не прави изключение. Дори напротив. Но натоварването на общественото
съзнание с прекомерни социално-икономически очаквания (а това
става винаги пред избори) рефлектира с пропорционална скорост
при тяхното очевидно несбъдване.


Като историк аз не мога да пиша политически рецепти
и да градя икономически стратегии. Като българин си имам и своите
очаквания, и своите разочарования, и своите надежди.


Само че надеждите и очакванията не са детска мечта.
Всяко поколение живее своя живот и той е такъв, какъвто е. А не
какъвто го описват политиците или медиите.


Неотдавна Джордж Сорос ни шокира със съвета да не
се опитваме да се борим с висшата корупция, която е непотопяема.
А с дребната.


Ако анализираме този съвет логически, а не емоционално,
ще видим, че всъщност




Сорос е прав


Има пробойни във висшата корупция, но навсякъде по
света тя е буквално институционализирана. Какво са професионалните
лобисти във Вашингтон, освен корумпирани бивши политици и чиновници,
чиято работа е да корумпират настоящи политици и чиновници в името
на интереси, за които им се плаща.


Корупцията на битово ниво е друго нещо. Там оборотите
може да са по-малки, но се ощетява пряко всеки човек, а унижението
е персонално. Гневът обаче е насочен към институциите, към властта.


И с това да се справят политиците и държавниците
догодина - все е нещо.


А най-оптимистичната прогноза за последната година
на хилядолетието може да е само тая: България ще издържи.

Facebook logo
Бъдете с нас и във