Банкеръ Weekly

Общество и политика

ДЕФИЦИТЪТ НА ПОЛИТИЧЕСКИ ИДЕИ ПРОИЗВЕЖДА ИДЕОЛОГИЧЕСКА КОНФРОНТАЦИЯ

Парадоксът е само привиден - дори бегъл поглед върху развитието на политическия живот в България през последните седем-осем години ще докаже, че нито една родна или привнесена отвън идея не можа да хване корен на нашенска земя. Преди две седмици се стигна дори до един смехотворен семинар на тема Що е социализъм и има ли той почва у нас?. За забравилите ще напомним - тъй озаглавява Димитър Благоев една своя брошура, писана през осемдесетте години на миналия век в резултат на чисто идеологическата му полемика със Захари Стоянов. Че историята се повтаря най-често като фарс е известен афоризъм. Но повторението на идеите след век и кусур и опитът да се интерпретират и повтарят те в условията на един радикално и безвъвзвратно променен свят си е чиста проба интелектуално безсилие. Породено от значително по-лесно разбираем политически инат.


Всъщност времето на големите политически идеи, на раждането и развитието на идеологиите до голяма степен приключи в края на ХIХ век. Съдбоносните идеологически и политически промени, белязали със своята бруталност нашето отиващо си столетие, в голяма степен са само реминисценции, политически интерпретации на идеолозите от предхождащото. Ленин и Октомврийската революция в Русия през 1917-а, Бенито Мусолини с неговия корпоративен социализъм (фашизъм) през 1922-а в Италия, Хитлер и националсоциализмът по време на Ваймарската република и след 1933-а в Германия просто компилират политически идеи, като ги пригаждат към обърканата военна и следвоенна реалност в страните си. Объркаността, страхът и липсата на яснота за бъдещето са добра почва за всякакъв популизъм - в крайна сметка и трите радикални идеологии на ХХ век произтичат от социалистически мислители.


Най-старата човешка мечта, облечена в наукообразна форма - мечтата за социална справедливост доведе на власт в Европа партии, хора и доктрини, които причиниха на човечеството повече страдания и жертви, отколкото то бе понесло през цялата си история.


Смешното е, че предизвестените революции в Източна Европа след края на студената война почти без изключение (може би само Полша с драматичния си десетилетен опит) в началото развяха знамето на същата тая справедливост и свобода. Схващайки и едното, и другото като равенство, те по същество повтаряха логическия абсурд на лозунга на Великата френска революция: абсурдното е, че равенството, разбирано като еднаквост, безапелационно елиминира свободата като възможност на индивида сам да определя знаците на живота си. Защото равенството може да съществува само като подчинение на косачката, а за нея трябва косач...


Още в края на 1989-а и началото на 1991 г. в България се нароиха партии, които интерпретираха стари идеологеми


Повечето бяха от социалистическия спектър, по-скоро леви по класическото определение - социалдемократи, социалисти, АСО-та, земеделци и прочие. Възстановените няколко стари буржоазни партии отпреди 1934 г. пък бяха по-скоро клубове на наследствени носталгици, заобиколени от солидна група пробивни и безцеремонни кариеристи, прочели по някоя книжка. Достатъчно, че да схванат прекрасната възможност за инкасиране на доскоро недостъпни блага.


Самотата и слабостта им пред динозавъра БКП всъщност роди СДС с цялата му идейна разнородност, обърканост, политически наивитет. Даже до февруари лидерите на новосформираната опозиция повтаряха на кръглата маса, че не се борят за властта. Докато на митингите вече силно звучеше долу и всъщност се готвеха избори. Тогавашните антикомунистически лидери знаеха целта - либерален политически и икономически държавен модел, гражданско общество, накратко - примера на Запада. Но нямаха представа как да го постигнат. Още повече - как да избегнат проклетите социални диспропорции, за които бяха наясно (а и сами скоро видяха), че съществуват дори в най-добре подредените общества и в най-богатите страни. Те самите бяха пленници на социалното си мислене


А и обществото (което вече значеше избирателите) хич не беше готово да приеме, че едни ще стават богати, а други бедни. Та нали гневът на протестите бе предизвикан от двайсетина мерцедеси, обикалящи София без предни номера, от системата на привилегии, от липсата на равенство... Така дори тези политици, които имаха свои или познаваха добре западните идеи, не смееха да ги лансират на родна земя. Криеха ги зад общи фрази като частна собственост, пазарно стопанство, плурализам, разделение на властите - без съмнение политически категории, ала недешифрирани съзнателно като социално битие на нацията. Затова СДС лансира единствено поредните социални илюзии, облечени в либерална фразеология и антикомунизма като оръжие срещу политическия противник. Ефикасно - но до време, силно, ала не чак дотам, че да е печелившо.


В същото време компартията роди единствено неособено оригиналната идея да се прекръсти от БКП в БСП и по същество също да не лансира нито една нова идея в общественото пространство. Всичко, което се говореше от опозицията, по същество се казваше и от управляващите, само че под формата на отказ от някои класически комунистически постулати. Без яростта на опозиционната антикомунистическа риторика, разбира се. Което тактически бе печелившо, ала стратегически пагубно.


Дори в новата си платформа, приета на 39-ия си конгрес, новата партия към Ленин само добави Кауцки, към Маркс - Бакунин. Като в мавзолей.


Така България трябваше да приеме предизвикателствата на една нова епоха в развитието си без ясна идея към какво се стреми. А когато нямаш идеи, създаваш идеологеми, превръщаш ги в политическо оръжие и ги пускаш в ход. Поне до началото на 1997 г. България бе по-идеологизирана дори от осемдесетте години. Тогава в тия работи не вярваха и платените агитпропчици на БКП. А идеологизацията твърде лесно се превръща в конфронтация, сееща политическо напрежение и обществен хаос. В условията на този хаос стана възможно пълното дискредитиране на държавата и нейните институции, смайващото нарастване на престъпността (и без друго неизбежно при демокрациите), невижданото трансформиране на национален в частен капитал. Впрочем последното вероятно е и единственото съзнателно и обмислено направено нещо. Можем да го наречем и идея.


След краха на управлението на БСП (персонализирането на това управление с личността на Жан Виденов също е спекулация, независимо колко лични грешки или дори грехове има той), проличал повече от половин година, преди кабинетът да падне, СДС успя поне отчасти да добие единен идеен облик. Целта бе властта, но европейският неолиберализъм бе възприет като начин за нейното упражняване. За това допринесе и натискът на финасово-икономическата криза, на МВФ и на Световната банка. Но фактът си е факт.


С БСП нещата са драматични


Пропуснала шанса да се раздели с миналото през февруари 1990-а, тя продължи да се люспи (да използваме популярната фраза на позабравения калугер Събев). Особено интензивно след падането й от власт. Новото ръководство, объркано от държавния и икономически срив в началото на миналата година, взе един привидно разумен курс, който нарече национално помирение. Ала от членовете и остатъчните симпатизанти той бе схванат като примиренчество или даже колаборационизъм. Което си е така, независимо колко добри са били намеренията на това ръководство в ония трагични за партията им дни. Това притури гориво в огъня на никога несекналата вътрешнопартийна война. Но нова идея пак не се роди. В апаратната битка започнаха да звучат направо комични тонове. В общонационалната политика БСП яхна най-стария български политически кон - делението на русофили и русофоби


Делението, донесло най-много нещастия в българския политически живот.


Ала комичното в случая е, че БСП, сама подкрепила (поне отчасти) прозападната ориентация на България, се провали в същите тия руско-български отношения по време на своето управление. Тоест и тогава тя не можа да задоволи нито руските претенции, нито интересите на лобистите й. Как се надява да го направи сега, когато почти не разполага с властови ресурс, не е съвсем ясно. Освен ако обещае отказаните преди отстъпки? Тогава ще я последва съдбата на Драганцанковистите от драматичната 1887 година. Политическото небитие.


Партизирането на международни отношения, особено с велика сила, от която отгоре на всичко сме силно зависими икономически е опасна работа. Случвало се е неведнъж в българската история и е свършвало с катастрофа не само за съответната партия, ами и за нацията. Това е нещо, което историкът Първанов трябва добре да знае.


На България днес и трябват пари и идеи


Колкото и да са стеснени и двата пазара. Но засега от многолюдното и многопосочно родно политическо пространство идват главно думи. И сред тях е трудно да се открие идеята, която ще стане национална цел.


Това е драматизмът на положението. България не е централноафриканска държава и ние, при цялото си обедняване, все още не носим сламени полички. Можем и да четем, и да пишем. Дано - и да мислим.


Иначе, току-виж се оказало, че този век ни стига.

Facebook logo
Бъдете с нас и във