Банкеръ Weekly

Общество и политика

Давид и Голиат на дясното

Радан Кънев от ДСБ стана водач на листата на обединението "Демократична България", един от съппредседателите на което е Христо Иванов (вляво).

Александър Маринов

 

С практическото начало на кампанията за евроизборите в българската партийно-политическа система бързо се отвориха нови пукнатини. Те не са свързани с принципни различия във вижданията за бъдещето на ЕС и начина на участие на страната ни в него. Това в известен смисъл е уникално българско явление - във всички останали европейски общества различията по тази тема днес са основният генератор на напрежение и спорове по линията статукво промяна. Партиите са принудени да вземат отношение към европейската проблематика и да се определят  защото различните обществени групи осъзнават, че тя засяга жизнените им интереси.

У нас евроизборите придобиват решителен характер по друга причина - те идват в момент на агония на един дългогодишен и до неотдавна изглеждал непоклатим модел на управление и ще се превърнат в пусков механизъм на реална промяна (с потенциално принципно различни възможни насоки). Затова българските политици гледат на тези избори изключително като на възможност за спечелване на ключово вътрешнополитическо предимство. При изравнената сила (по-точно слабост) на партиите европейските козове могат да се окажат решаващи - колкото и слабо да интересуват българския избирател.

Тук обаче нашенските партии са изправени пред труден избор на какво да заложат - на провереното властово статукво (олицетворявано от мейнстрийма в традиционните партийни семейства) или на някоя от очерталите се нови тенденции (макронизъм срещу орбанизъм). Статуквото е обществено опротивяло, промяната е с неясни перспективи и носи риск. Като отчитаме, че партийните ръководства мислят в категориите на личните и груповите ползи, а не с оглед публичния интерес, драмата е реална.

Най-видима е тази драма в сегмента на българската десница, каквото и това да значи днес. Причините са различни, но две се открояват над останалите. Първо, нашенските десни са абсолютен шампион по брой партии, от една страна, в дадено партийно семейство (ЕНП), а това означава остро съперничество за доброжелателно потупване по рамото от страна на Големия брат. Именно при десницата синдромът "Да ни похвалят отвън" е най-тежък. Второ, у нас дясната част на спектъра се отличава с уникална фрагментация, включваща видими и невидими партийни, групови и лични противоречия и антипатии с дълга и болезнена история. В този смисъл бе очевидно, че призивът на ръководството на ЕНП за идеологическа консолидация е неосъществим и съвсем логично се очертаха две основни конкуриращи се изборни коалиции (не броим малките отломки). От едната страна са ГЕРБ и СДС, заложили на прилежното изпълнение на заръката за ЕНП-единство, но гарнирано с видими консервативни декорации за примамване на избирателя. От другата страна се позиционира "Демократична България", която залага на верността към либералните възгледи. Това обаче е само едно от различията, при това не най-важното.

Най-значимото разграничение е "за" или "против" властовото статукво вдясно - в Европа и в България. Безсмисленото от гледна точка на електоралните сметки обединение между ГЕРБ и СДС всъщност много точно олицетворява прагматичната всеядност на днешния ЕНП мейнстрийм, който без идейни и морални угризения приема всеки с потенциален принос за общата властова полза. Българската "градска" десница в лицето на "Демократична България" изглежда наивна с упоритото придържане към битата либерална карта, но се стреми да привлече привържениците на "автентичността", които не могат да преглътнат безпринципната всеядност на статуквото. Макар и етикетирано с "европейски" маркери, истинското съдържание на противопоставянето е чисто българско - между псевдодесния авторитарен модел на изхабеното властово статукво и стремежа неизбежната промяна да бъде използвана като начало за една "нова-стара автентична" десница (впрочем включваща засега предимно не по-малко изхабени от властта лица).    

Въпреки че на пръв поглед тези две коалиции са несравними по електорална тежест, битката се очертава да е жестока и не е изключено Давид да повали Голиат. Както показва огромният и разрастващ се "апартаментгейт", градският десен дребосък е избрал оръжие, по-смъртоносно от давидовата прашка - разобличенията на политическата корупция. Опитите за комуникационна контраатака, разкриващи връзката на Антикорупционния фонд с "градската десница" имат обратен на предполагания ефект, тъй като легитимират опонента като основен борец с корупцията. Тази първосигнална реакция на ГЕРБ е била добре калкулирана, което показва и компетентна странична намеса (партньорството между "Свободна Европа" и Антикорупционния фонд е неслучайно и знаково).

В момента "Демократична България" не може да победи коалицията на властта, но вероятно силно ще я отслаби. В сегашното състояние на ГЕРБ това означава бърз и фатален срив. Първите социологически данни след избухването на корупционния мегаскандал показват много лоши за управляващите тенденции, а по всяка вероятност лошото тепърва предстои. Изглежда правдоподобно допускането, че при подобен развой част от клиентелистката периферия на ГЕРБ ще предпочете да напусне потъващия кораб и да изпълни ролята на завърналия се в синьото лоно блуден син. Както показва българската изборна практика, тези подземни електорални размествания на клиентелистки надстроените групи са трудни за регистриране и стават ясни едва при броенето на бюлетините.

Допълнителен проблем за коалицията ГЕРБ-СДС поражда вътрешното напрежение при сините в резултат на грубата интервенция на "големия брат" при определяне на техния представител в листата. Според източници от СДС, поставеният на (предполагаемо) избираемото шесто място Александър Йорданов е класиран по-назад при вътрешното гласуване, но е бил предпочетен след лична намеса на Цветан Цветанов. По този начин и без това твърде скромният електорален принос на СДС може да бъде сведен до нула. Да не говорим, че в новата ситуация шестият в листата едва ли е сигурен.   

На пръв поглед непосредственият голям печеливш от подобен драматичен развой вдясно е БСП. Но само на пръв поглед. Ако процесите се развиват по този сценарий, левицата е напът да изгуби основното си психологическо преимущество - на единствен непримирим борец срещу корупцията на управляващите. Нещо повече, отслабването и падането от власт на ГЕРБ в сегашния момент ще изправи левицата пред нейния най-страшен въпрос от годините на прехода - да вземе ли властта и какво да прави с нея. Засега не личи БСП да разполага с ясен отговор  както за себе си, така и за обществото. Не е изключено в това да се състои съставеният някъде другаде и до болка познат план - управлението се прехвърля на БСП, тя се проваля (или дава основания да я свалят по изпитана технология) и тогава идва редът на "избрания".

Ситуацията донякъде напомня 2001-ва - тогава изтощеният от властта СДС и "сигурният" претендент БСП се бяха вторачили един в друг и въобще не забелязаха задаващото се царско цунами. Последиците са известни. Разликата е, че днес не се забелязва силен нов играч. Но това не бива да заблуждава - политиката, както и природата, не търпи празни пространства.

     

        

Facebook logo
Бъдете с нас и във