Банкеръ Weekly

Общество и политика

ЧИНОВНИКЪТ ПРЕЗ ВЕКОВЕТЕ

От Чеховия разказ Смъртта на чиновника до аксиомите на Паркинсън чиновникът е обект на заядливи снизхождения и весели подигравки. Напомням ви сцена от стария италиански филм Влюбените от Толедо. В нея наскърбен в любовните си амбиции революционер спира каретата на своя съперник и му заявява: Аз съм свободен човек!. На това аристократът отговаря: Аз съм много по-малко от вас - само пръв министър!Това признание илюстрира удобствата, ограниченията и притесненията на държавната служба. Дж.П.Тейлър пише, че до средата на миналия век англичанинът се сещал за държавата си само когато види полицай или пощенска кутия. Модерният свят ни поднася идеята за чиновника като антипод на лоялността към фамилия, династия, традиция, рицарска дума. За повече от 100 години в българската психография се е наложил образът на съвестен, малко невзрачен, но усърден човек, който кротко, а понякога яростно служи на държавата. Той е по-ниско платен, но по-сигурен за бъдещето си в чисто битов смисъл. Само драстична промяна може да отклони неговия равен път, свършващ с тържество при пенсионирането и незабавна забрава. Но мнозина честни хора се задоволиха с това и служеха старателно и вярно. Партийните борби сложиха отпечатък и върху работата, и върху бита на чиновника. Той, който по презумпция е средството за провеждане на политическите идеи на властта в обществото, икономиката, финансите и прочие, позагуби както спокойствието на дългата служба, така и част от авторитета и морала си. Ала това не стана нито за ден, нито само през последното десетилетие, нито само в България.Статутът и обликът на чиновника преживяват продължителна еволюция. Нейните прояви бяха гигантизирани в Южна Америка, на Балканите и в Ориента, но не бяха изобретени там. Първите висши чиновници в модерната история, назначавани по способности, са финансовите реформатори при обезглавените крале в Англия и Франция. Проникването на хора от третото съсловие в управлението при старите режими в Средна и Западна Европа е една от важните причини за корозирането на тези общества. От 1850 г. насам британското обществено мнение се терзае как законодателно да защити компетенцията и стабилитета на държавния чиновник. Тогава там е създадена кралската комисия Норткот-Травелян, която възприема принципите на конкурсното начало при заемане на държавните постове. Тази акция отначало се отнася само за дворцовите длъжности. Но през 1868-1874 г. великият старец Уилям Гладстон подозира, че ще свърже политическата си съдба с българите, и прокарва в парламента редица реформаторски закони. Те регламентират позицията на чиновника в Обединеното кралство.По-късно новите изисквания се прилагат и спрямо чиновниците на Форин офис. Все пак доста потомствени дипломати във Великобритания стават съветски шпиони. Докато в САЩ, където селективният метод по способности е по-плътно застъпен, провалите са значително по-редки. Но правилото длъжност, според способности, надделява. Във всички министерства в Англия само министърът е политическа фигураа заместниците му преднамерено се титулуват постоянни. Така се избягва не само субективната замяна на чиновнически длъжности, но и създаването на партокрация - най-големия рушител на вече постигнатата демокрация. Великият английски принос в цивилизацията - приемствеността, започва тъкмо от тези принципи и традиции.Америка също не бе подмината от опасностите на вулгаризирането на демокрацията. В епохата на генерал Ендрю Джаксън, когато бе възприето правилото мнозинството управлява, започна и разпределение на плячката в доходните държавни длъжности. Много по-късно бащата на знаменитите братя Кенеди ще бъде изпратен посланик на САЩ в Лондон като благодарност за финансовата подкрепа за изборната кампания на Рузвелт. Оттам новоизлюпеният дипломат ще изпраща не само пророчества, че Англия ще падне, но и ще изрази леки пронацистки симпатии, които ще позорят американската общественост.Вечерящият по халат в прохладна вечер Хаджи Марко... Този съпричастен към българската идея типаж на патриотичен, но състоятелен чорбаджия стои встрани от вниманието на стопанските историци. Може би защото е литературен образ. А тъкмо от него започва същностното разбиране на българския национализъм, който невинаги е мотивиран от стомашните спазми за ножа и сиренето. Това, че търговците от Копривщица са имали пласментните възможности на необятните имперски пазари, не им е пречело да се стремят към българска държавна независимост, която едва ли би могла да предостави същите печалбарски хоризонти. Дори и често пословичната българска предприемчивост е подлагана на преоценки и критични съмнения, заедно с всички други наши истински или преувеличени добродетели. Или сме тромаво непрактични и затова са ни сполетели толкова нещастия, или пък сме надхитряли всичкино не сме се възползвали от това. Тук не става дума за фолклорни притчи или митологизирани подвизи. Но все пак сравнението ни носи малко съмнения във всички посоки. Ако бяхме толкова предприемчиви, тогава защо гърците например се радват точно на такава репутация в географския диапазон от о-в Тасмания до Исландия? И това не се дължи само на техния античен приоритет. Ако бяхме толкова практични, защо все пак нашите емигрантски общности не излъчват толкова богати и влиятелни личности, както останалите ни балкански съседи. Тук богатството на Игнат Канев или славата на Джон Атанасов още са частен случай в съпоставителен план. Видели ли сте български фермер в прериите на Америка и Австралия, където няма глад за земя и където всякаква земеделска сръчност се възнаграждава най-богато? А нали това главно могат нашите емигранти до Първата световна война?И все пак ние с право вярваме на нашата предприемчивост. Най-вече защото тя не означава покорна, милозлива и приспособяваща се пресметливост. Да си предприемчив и да си раболепен са две съвсем различни категории. Стимулиращи и възпиращи. Вероятно поради това нашата предприемчивост е родила малко милионери по света, но се е помествала в рамките на една духовност, която на другите места по света често е гледана ако не с презрение, то с пренебрежително снизхождение. Години преди Освобождението българското население в пределите на тогавашната Османска империя се възползваше от частичната модернизация на Европейска Турция не поради милостта на Падишаха, а поради това, че то притежаваше и проявяваше повече стопански качества, производствена изобретателност и работна етика. Това не бе шмекеруване, а реализация в условията на една все още враждебна спрямо нас сила. Но тогава като че ли стопанската фантазия и дързост, патриархалната порядъчност и верността към дадената дума носеха повече успехи, отколкото гарантираната увереност. Спомням си, че преди много години видях едно архивно писмо. Роднината на Константин Стоилов - Петър Тъпчилещов, основал и разширил кантора за продажба на овче месо в Лондон, се оплаква на министър-председателя в една колкото фамилна, толкова и национална изповед в края на миналия век. Той не може да поддържа качеството на месото, изпращано от българи, защото веднъж е било чудесно, друг път - с много лоши качества. Позната история, нали? Значи днешната ни непоследователност в това отношение не е от вчера. Спомням си, че преди повече от двадесет години в Англия имаше израз: Популярен като български конфитюр! Каква сензация и какъв комплимент в родината на класическия мармелад! Днес тази фраза отдавна е забравена, както и самият конфитюр. Не беше ли на път нашата Плиска да стане символ на българската елитна алкохолна култура. Трябваше ни само още няколко години същия конячен финес! Днес този път е задръстен, да не кажа затворен. Слава Богу, все още просторни обаче са магистралите на нашите вина. Напомням всичко това в исторически контекст, а не като човек, който разбира нещо от тези работи. И все пак аналогията е очевидна. Ще кажете - какво общо има това с темата за чиновника. Ами със създаването на българската държава и с появата на българските политици и чиновници те наследиха всички качества и недостатъци на народа и класата, от чиито среди бяха рекрутирани. Тоест, приличаха на всичко преди тях и се приспособяваха към ставащото. За добро и зло.У нас първият Закон за държавния служител е приет по време на Режима на пълномощията през 1882 година. Той е усъвършенстван и възпроизведен през 1901 г. от Петко Каравелов. Държавата изискваше от чиновника, но и го защитаваше от амплитудите на конюнктурата. Още Драган Цанков обаче намеква, че отстранените или провалили се политици могат да бъдат изпращани като посланици. Оттогава е и утвърденото мнение, че държавните чиновници са и чиновници на правителството Затова както в САЩ (случаят Гартфийлд), така и в България (убийството на Димитър Петков) кабинетът е идентифициран с държавата и всеки недоволен службогонец насочва своя гняв в личностна посока.Този парадокс обаче в повечето случаи е основателен. Защото често, ако невинаги, първата работа на всяко овластено правителство бе да смени чиновниците от пъдар нагоре, за да всява респект и да осигури лоялността на плашливите. Затова така силно ни впечатляват и днес онези редки случаи в модерната ни история, когато опозицията поема управлението чрез избори, а не чрез преврати.Не зная рецептите на нашата бъдеща европеизация, но вярвам, че статутът на държавния чиновник у нас ще бъде един от индикаторите на нейната цивилизована реализация.ТПС. Последният вариант на Закон за държавния служител бе приет от 38-ото НС. Правителството побърза да закълне чиновниците и пак ги направи свои. Следващото се чуди как да отстрани нелоялните сред тях.

Facebook logo
Бъдете с нас и във