Банкеръ Weekly

Общество и политика

Център на Вселената или черна дупка

Александър Маринов

 

Покрай българското европредседателство и развихрилата се компенсаторна външнополитическа активност на Бойко Борисов в нашето общество се насажда измамното впечатление, че страната ни е напът да въздейства значимо за евроинтеграцията на Западните Балкани и дори да поеме лидерска роля на целия Балкански полуостров. Ако питаме българския премиер, това е почти изпълнена задача. В свойствения си стил той заяви след срещата с Тереза Мей в Лондон: "Не че съм толкова хубав, че ме канят, но това, което направихме за Балканите, се оценява високо." Кратък коментар в един от форумите гласи: "Хаос, неразбория, трошене на държавни пари и балканска чалга." Но подобни гласо

ве на разума остават сравнително изолирани сред добре организираната кампания за

помпане на националното самочувствие

и (най-вече) гъделичкане на набъбващата като бакпулвер премиерска мания за величие.

Ето само някои характерни заглавия и "експертни" преценки: "България - политически лидер на страните от Западните Балкани", "България - обединител на Западните Балкани" и дори "На България й предстои да укроти опърничавите и да очертае сложния път за решаване на проблемите на Западните Балкани". Списъкът от подобни "прозрения" е дълъг, но и тези са достатъчни, за да установим опасния дефицит на трезва самооценка и компетентен анализ на редица обстоятелства, които са извън нашите (и без това много скромни) възможности. Не се оценява реалната опасност вместо "Център на Вселената от балкански мащаб" да се окажем в положение на "черна дупка" - проиграли скромните, но реални шансове, наивно използвани от чужди интереси, мразени заради неизпълнени обещания и накрая подигравани заради прекомерните си претенции.

За плеядата български министри, местни и евродепутати и обслужващия ги персонал подобно поведение е разбираемо предвид непреодолимия таван на капацитета. Но липсата на откровена дискусия сред сериозните учени и практици е трудно обяснима и тревожна.

В този контекст заслужават внимание поне три групи въпроси. Първо,

реалните проблеми и противоречия

както в отделните балкански страни, така и между тях. В това отношение бие на очите официалната българска линия да се неглижират не само болезнените въпроси и множеството нерешени двустранни спорове, но и фактическите уязвимости в почти всички държави от региона, включително и членуващите в НАТО и ЕС. Типичното за българската политическа класа "замитане под килима", приложено на по-високо, регионално и европейско ниво, вещае много сериозни проблеми.

Особено неприемливо е премълчаването на фактите на нестабилността и девиациите в редица страни от западните Балкани, които сме се нагърбили да "укротяваме" и да им "чертаем пътя". Въпреки че Албания е член на НАТО, тя (както и Косово) е развъдник на организирана престъпност от континентален мащаб - само преди дни годишният доклад на Европол я посочи като №1 в търговията с марихуана в Европа. Икономиката на Косово - доколкото я има - се състои главно в обслужването на най-голямата американска база на Стария континент (Бондстийл). Центробежните сили в Босна и Херцеговина се засилват. Разделителните граници не само не са преодолени, а се задълбочават, междуетническото съжителство е на ръба. Радикалният ислям настъпва, с тревога се очаква завръщането на стотици оцелели джихадисти след разгрома на Ислямска държава в Сирия и Ирак. Засилва се скептицизмът относно жизнеността на някои от държавите в региона.

В допълнение, не само не се изглаждат старите противоречия, които са налице между почти всички възможни двойки страни (за щастие, България е относително пощадена), а се появяват и нови - претенциите за ревизия на Лозанския договор, споровете за демаркацията между Черна гора и Косово, конфликтът за бреговата линия между Словения и Хърватия, продължаващите претенции и символични жестове за Велика Албания, и др. Вижда се, че дори общото членство в НАТО и ЕС не е гаранция за безпроблемни междудържавни отношения в региона. Изброените трудности не отхвърлят принципно възможността за европейска перспектива на Западните Балкани, но релефно показват колко сложен и продължителен ще бъде този процес и колко внимателно трябва да се поставят политическите цели.   

Второ, налага се да се отчитат стратегическите интереси на Балканите на

големите, световни "играчи"

без ролята на които ще е много трудно да се реши който и да било съществен проблем. Сред тях Европейският съюз е вероятно най-неефективният, поне през последните 15 години - имат основание преценките, че съюзът практически не е направил съществена крачка напред след приемането на дневния ред за Западните Балкани през 2003-а. А оттогава много неща са се променили. От една страна, нарасналите възможности и глобалното влияние на Китай и Русия, които търсят засилване на позициите си на Балканите, а от друга - ясно изразеното през последната година желание на САЩ за агресивно противодействие на тези опити. Това най-добре личи от проекта за нова американска стратегия за региона, който - въпреки че е разработен от неправителствена организация (Атлантическия съвет), подсказва приоритетите на балканската политика на САЩ - завръщането на САЩ на Балканите и опит да не се допуска усилването на руските позиции там. Потенциален риск за отношенията на полуострова крие както намерението за постоянно американско военно присъствие, най-вече чрез военната база Бондстийл в Косово (която сега формално се ползва от силите на КФОР), така и намерението да се принуди Сърбия да се дистанцира от Русия. Здравият разум (да не говорим за сериозната експертиза) показва, че големи планове за напредък на процесите в Западните Балкани без прецизно отчитане на посочените три мощни фактора (плюс Турция) биха били в най-добрия случай наивни.  

Накрая, когато се изявяват претенции за някаква лидираща роля на България в региона, трябва

да оценяваме реалистично ресурсите си

(политически, дипломатически, икономически и др.), които обуславят възможностите ни за влияние. Особено съществен негативен фактор е липсата на добре обоснована национална стратегическа визия и ясни формулировки на ключовите национални интереси. От тази гледна точка всеки здравомислещ човек разбира, че дори да бяха изпълнени информационно-аналитичните изисквания по първите две точки, страната ни просто е прекалено слаба (във всяко едно отношение), за да проведе практически някакви съществени стъпки. За съжаление у нас възприемат импровизираните (извън)протоколни прегръдки и красивите словесни клишета като признание за реална влиятелност.

Когато се говори за опасността от провал на нашето европредседателство, тя не се изразява в традиционните по нашите места примери за "излагане пред чужденците". Най-сериозният и траен провал би бил извеждането на преден план на нерешими проблеми, съчетано с предлагането на неадекватни средства. Много по-разумно би било да се стремим към реалистична и конструктивна роля на равнопоставен партньор вместо към налудничавата претенция за вдъхновител и организатор на прекрасното балканско бъдеще. 

Facebook logo
Бъдете с нас и във