Банкеръ Weekly

Общество и политика

ЦЕНАТА НА ЕДИН ПОЛИТИЧЕСКИ КАТАРЗИС

Не приемам и не мога да подкрепя постановката на др. Виденов, че недобросъвестни партийни дейци превръщат БСП в главна опозиционна сила на собственото й управление. Какво очакваме ние? Аплодисменти? Седем от десет българи работят само за храна, вода, отопление и осветление, а покупателната сила е пет пъти по-малка от тази през 1990 година. След такава политика, след такова управление, наше или чуждо, никъде в света не ръкопляскат.


Из изказването на Николай Добрев пред 42-я конгрес на БСП


На днешната дата, точно преди една година, Жан Виденов поднесе на съпартийците си своя коледен подарък - собствената си оставка от поста председател на партията. Може би поради дълбокия им атеизъм или пък поради несподелени проблеми с подреждането на собствената им ценностна система, този подарък и до днес предизвиква противоречиви чувства в сърцата на всички социалисти. И до днес спомените им за тези преломни мигове се вихрят в съзнанието им като коледна буря и не дават покой на партийната им съвест.


Четиридесет и вторият конгрес на Социалистическата партия малко преждевременно сложи началото на най-мъчителната и може би най-дългата година в историята на лявата столетница. Година, която започна с шока на една непредизвестена буря и загуби броенето на дните си в хаоса на грандиозно политическо отчаяние. Триста шейсет и пет дни проточиха дългата си броеница през душата и сърцето на най-влюбената в себе си организация. Триста шейсет и пет дни впиваха последователно зъбите си в снагата на старата партия, но не успяха да родят в болката на страданието чаканото покаяние. Една година по-късно БСП е все още само виновна, но не и покаяла се. Думите на Николай Добрев и днес са единственият знак за признатата вина, но никой след него не произнесе молба за прошка. 1997 година написа трагичната история на един започнал, но неизживян докрай партиен катарзис. История, която има начало, но все не успява да стигне до края. Триста шейсет и пет дни отброиха


безвремието на едно несъстояло се пречистване


Когато на 22 декември 1996 г. Жан Виденов обяви от трибуната на конгресната зала, че се отказва от поста председател на БСП и подава оставка на собственото й правителство, притихналите в нямо недоумение делегати едва ли са разбрали изобщо какво точно става. Със сигурност никой от тях не е могъл да оцени не само значимостта на този акт, но и категоричността на последствията, които той роди. Защото и значимостта, и категоричността узряха в събитията и в душите извън залата и извън партията. Подреди ги бруталният пъзел на първите следновогодишни дни.


Парламентарната 1997 г. започна с една отхвърлена декларация За спасението на България. Символът, заключен в драстичността на думите, определи и ожесточението на последвалия политически сблъсък. БСП направи своята последна трагична грешка, защитавайки с вота си символа на една болезнена власт, а не действителността на собствените си избиратели.


Последваха събитията пред парламента. Не за дни, а за часове театралният драматизъм на импровизираната сцена преобърна устрема на политическата въртележка. Управляващите се превърнаха в опозиция на собствената си мощ, а малцинството подреждаше мозайката на събитията с размаха на управляващо.


Десет дни след четиридесет и втория конгрес социалистите проведоха първия си пленум в полулегални условия под дъжд от яйца и камъни. Новият лидер, избран на мястото на Жан Виденов, получи бойното си кръщене в апаратната битка в автентичните условия на полево сражение. Под бойните възгласи на събралия се пред Позитано 20 разгневен народ Георги Първанов изживя разочарованието на първия си лидерски провал. Пленумът избра за членове на Изпълнителното бюро цяла кохорта жановисти, сред които Николай Добрев добиваше по-скоро романтичния ореол на последния мохикан, отколкото на сивия кардинал.


Така старата партия, изумена и ожесточена, с несигурни стъпки тръгна по пътя на своето прераждане. Това беше път на една тиха, но много болезнена битка между


войните на Жан Виденов и самотника Добрев


Битка, в която Николай Добрев печелеше всички сражения, но все още остава далеч от победата.


С връщането на мандата за съставяне на второ социалистическо правителство Първанов и Добрев спечелиха една битка, която дори не беше успяла да се състои. Армията на Жан Виденов и до днес се чувства по-скоро пленена в собствената си нощна шатра, отколкото победена в честен двубой. И до днес духът Жан е по-скоро затворен в бутилката, отколкото унищожен. А охраната на тази бутилка и в сегашния момент продължава да бъде най-важната задача на управляващия тандем.


Март докара пъстрия хаос на предизборните кампании. В рекламния шум на надвикващи се политици скромно отсъстваше гласът на социалистите. Стреснати, разколебани и огорчени, те се вглъбиха в истерията на собствената си безизходица.


Новите лидери търсеха победата в изборния провал на лявата партия. Той щеше да докаже, че техните позиции са верни и че мандатът за второ правителство не е могъл да не бъде върнат. Ниската електорална подкрепа трябваше да измери степента на недоволство от управлението на Жан Виденов. Нощта на 19 април показа над 20% отлив от гласовете за Социалистическата партия. Първанов и Добрев бяха победили.


Когато на 7 май сградата на парламента отвори вратите си за новото Народно събрание, стана ясно, че тандемът е спечелил още една битка. Сред петдесет и шестте депутати от ПГ на Демократичната левица категорични поддръжници на Жан Виденов почти нямаше. Сега Първанов и Добрев имаха вече своя партия. С нейната подкрепа войната срещу жановисткото Изпълнително бюро на БСП изглеждаше предизвикателно лесна. Парламентарната група избра своето ръководство и започна да оформя свой елит. В него Румен Овчаров, Георги Пирински, Георги Божинов и Любен Корнезов съставиха ядрото на променящото се лице на Социалистическата партия. Красимир Премянов, Мариела Митева, Сашка Каракашева, Дончо Атанасов и всички горещи привърженици на линията на Виденов останаха не само извън парламентарната зала, но и извън погледа на общественото любопитство. Прожекторите на националната телевизия ярко осветяваха изказванията и емоциите на новите депутати, а ръмжащото недоволство на Изпълнителното бюро потъваше все повече в сянката на партийната сграда.


Набиращ все повече инерция в бавния си устрем към своята далечна победа, Георги Първанов съсредоточи енергията на партийното превъплъщение в еквилибристиката на идеологическия език. Застинала в собственото си отчаяние, Социалистическата партия периодично научаваше, че се е променила. Първо, от комунистическа стана социалистическа, после - социалдемократическа. От опозиционна се превърна в консенсусна, а после конструктивна. Само седмица преди да отпразнува годишнината от своето лидерство, на семинар в Цигов чарк, Георги Първанов съобщи на съпартийците си, че от масова любимата им партия, трябва да се превърне в парламентарна.


Неведоми са пътищата Господни, но не чак толкова неведома е логиката на сложната партийна трансформация.


Да се превърне от масова в парламентарна


за лявата партия означава най-вече да признае доминиращото значение на парламентарния над партийния елит. Изпълнителното бюро, поне докато мине предстоящият конгрес, явно ще остане напълно изолирано от процеса на вземане на решения. Независимо колко тълкувания има в политическата теория определението парламентарна партия, в думите на Георги Първанов неговият смисъл е ограничен и достатъчно еднозначен - партията, това е парламентарната група, всичко друго е само заглъхващо ехо на една призната грешка.


Преди миналогодишната Коледа, в сърцето на столицата, в обляната в светлини най-голяма зала на НДК, Българската социалистическа партия се препъна в собствената си мощ. Една година по-късно, в усамотението на задрямалите зимни Родопи, изправилите се другари се преброиха в навечерието на Рождество Христово. Редиците се оказаха доста оредели, а последователите съвсем обезкуражени. Пословичната вяра не е успяла да се задържи дори на нивото на посредствен ентусиазъм. Словесното въодушевление се е превърнало в безлично изливаща се женска бъбривост, а силата на старата партийна идеология се е стопила в безхаберна профанщина.


Георги Първанов и Николай Добрев водят една променена партия... или водят промяната, а партията са изгубили някъде по пътя. Може би тази загуба е цената на един политически катарзис. Може би в бъдещето, може би през следващата година някой някого ще догонва. А кой кого ще настигне, може да стане ясно още на извънредния конгрес през май. А може би доста по-късно.

Facebook logo
Бъдете с нас и във