Банкеръ Weekly

Общество и политика

ЦЕНАТА НА БЪЛГАРСКИТЕ БАНКИ - НИСКА, НО ОПТИМИСТИЧНА

В световната практика съществуват два основни начина за определяне на пазарната цена на една банка. Първият е методът за чистата стойност на активите според който пазарната цена на една банка е разликата между нейните активи и задълженията й като разходи за бъдещи периоди. Но тази концепция, която е широко разпространена на Запад, предполага, че оценителят ще вземе предвид не само чистата стойност на активите на банката от нейния баланс, но и ще ги коригира съобразно всички онези пера, за които, поради инфлацията или някаква друга причина, се предполага, че имат стойност, по-различна от балансовата. Такива са всички парични наличности, всички депозити и класифицираните като редовни кредити, които се отразяват в баланса на банката по начин, твърде близък до реалната им стойност.


Затова става ясно, че балансовите пера, които подлежат на преоценка при оценяване на банката, са нейните дълготрайни активи (ДА), както и онази част от съмнителните вземания, чиято степен на провизиране не отговаря на реалната им стойност. Почти всяка банка разполага с вземания, които по една или друга причина са влезли в просрочие, но все още не могат да бъдат класифицирани като загуба, защото на кредитополучателя все още не се е наложило да прави своята първа погасителна вноска по главницата. От друга страна, оценителите често пъти отбелязват, че редица кредити, които на пръв поглед изглеждат съвсем нормални, при по-внимателен анализ се оказват осигурени с толкова рисково обезпечение, че просто плачат за пълно провизиране и дори за незабавна реализация на обезпечението.


Когато резултатите от преоценката на дълготрайните активи на една банка са положителни, всяко надвишаване над балансовите им стойности се прибавя към капитала, без повишението да се използва за нуждите на счетоводната отчетност. Проблемът е, че обикновено в България преоценката на активите е винаги с отрицателен знак и води до понижаване на балансовата стойност на активите.


Върху оценката на банките значително влияние оказват и промените в Наредба N9. Съгласно варианта й, действал до 31 декември миналата година, банките бяха задължени да заделят до 20% провизии върху валутните депозити, които те са поддържали в чуждестранни банки, въпреки още тогава да бе ясно, че тези депозити са или напълно безрискови, или изключително нискорискови.


Съгласно Наредба 9, която действа от 1 януари, тези провизии се освобождават и банките трябва да декларират пред фиска инкорпорираната досега в провизиите скрита печалба. След като я прибавят към коригираната стойност на активите, цената на продаваните банки трябва да се коригира и с данъчните им задължения, т.е. с очакваните бъдещи задължения към държавата.


А цифрите са зашеметяващи. Повечето държавни банки завършиха 1997 г. с печалби в размер на 10-20 млрд. лв. преди облагането с данъци. Но за повечето специалисти е ясно, че те разполагат с още толкова средства, маскирани като провизии по старата Наредба N9. През 1998 г. тези провизии ще бъдат освободени, въпреки че данъчното задължение по тях ще бъде отложено във времето, за да не се декапитализират държавните кредитни институции преди тяхната приватизация. Защото печалбите им в голяма степен са книжни.


Част от оценката на една банка е дефлирането на нейните активи. Според международните счетоводни стандарти те се коригират чрез стандарта за хиперинфлация, който се разпростира върху всички немонетарни активи, каквито са ДА, краткотрайните активи и капиталът. Те се преоценяват с коефициент, равен на индекса на потребителските цени. В резултат стойността на тези активи автоматично се увеличава, успоредно с реалното съкращаване на покупателната способност на същите тези активи. От тази преоценка най-много печелят недвижимостите - банкови сгради, клонове и офиси, които обаче са нисколиквидни във времето.


Всички посочени досега операции третират т.нар. чиста счетоводна стойност, която с всичките й корекции отчита единствено текущото състояние на пасивите и активите и не взема предвид други съществени показатели като репутация, пазарен дял и цял куп други параметри, които също се отчитат. Затова цялата балансова стойност се умножава по някакъв коефициент, който зависи от състоянието и перспективите на конкретната банка. За страните от Източна Европа той варира между 0.7 до 1.5, в редки случаи до 2. Към надбавката, породена от този коефициент, влиза и стойността на лиценза и затова тя се инкорпорира в общата цена.


Вторият начин за определяне на цената на една банка се базира върху метода за приходите и по своя характер тази концепция е напълно обратна на счетоводната. Нейната философия е твърде проста - една банка струва толкова, колкото може да печели.


Затова когато пристъпва към оценката на една банка по този метод, оценителят си изяснява дали финансовата институция работи в стабилен режим. Второ, избира някой от двата основни подметода: първият се базира на размера на очакваните приходи, а другият - върху текущия приход.


Методът на текущия приход е валиден единствено в случай, че потенциалният акционер е преценил, че и в бъдеще съществува голям шанс да се повторят приходите, които банката е реализирала през последните две-три години. За българските банки този подход е изцяло неприложим, защото едва ли занапред ще се повторят печалбите, които банките реализираха през 1996 и 1997 г. от хиперинфлацията и от положителните курсови разлики.


Затова обикновено се използва друг подход - печалбата от една акция се умножава със специален коефициент - т.нар. цена печалба, която, според статистиката за Източна Европа, се движи в границите между 6 и 8. Именно полученият резултат може да се приеме за разумната цена на една банка. Ако коефициентът, с който се умножава доходът по една акция, е по-голям от средния, това е сигнал за всеки инвеститор, че в продаваната финансова институция съществува скрит потенциал и тя си струва парите.


Другата възможност е по-сериозна. Оценителят и инвеститорът трябва да си изработят аргументирана прогноза доколко могат да нараснат активите и пасивите на банката през определен бъдещ интервал от време, след което се прогнозира и възможната печалба, която банката може да генерира през този период. Едва след това се изчислява и пределният дивидент, който банката може да изплати при така изяснените условия. Най-накрая този дивидент, като бъдещ приход, се дисконтира към датата на оценяването. Понеже банките работят главно със заемни средства, дисконтовият фактор за тях е по-близък до дълговия, отколкото до капиталовия и това определя среден размер на дисконтовите фактори между 15-20 процента.


Следователно какъвто и подход да се избере за оценка на българските банки, изводът винаги е песимистичен от гледна точка на тяхната пазарна цена и печалби.

Facebook logo
Бъдете с нас и във