Банкеръ Weekly

Общество и политика

БЪЛГАРСКИТЕ ПРЕМИЕРИ ИЗНОСВАТ РЕФОРМАТА ДЕВЕТ ГОДИНИ


Осем министър-председатели се смениха за девет години
демокрация. Надежда бе думата, която присъстваше във встъпителните
послания на всеки един от осмицата. Но страната все още е на прага
реформите, все още е в преход, все още е рискова територия...


Скандал - тази звънка дума е другото обединяващо
съдбата на българските премиери от 90-та година насам. Причините
бяха различни - един пропадна заради властолюбиви (и мъжелюбиви)
съветници, друг - заради доларолюбиви съветници, трети си превиши
пълномощията, четвърти се събуди едва когато трябваше да подаде
оставка...


Всъщност историята тепърва ще раздипля истински скандалните
решения и действия на изпълнителната власт през годините на прехода.
Нито един министър-председател (все още в това число не се включва
последния, поне докато не му изтече мандата) не понесе отговорност
за това, че под лозунга за разрушаване на социалистическите отношения
в икономиката бяха разграбени и раздадени и материалните й активи,
а ако се абстрахираме от пропагандните брошури - те не бяха никак
малко. Никой не отговаря и за умишленото разсипване на доходоносни
отрасли, за преднамерени банкови фалити, за провалени сделки,
за фиктивната приватизация. Новата и старата номенклатура бързо
си стиснаха ръцете и докато така наречените политици обилно опушваха
общественото пространство, сдружените комбинатори отидоха в благосъстоянието
си толкова далеч, колкото не може да си го представи и най-разюзданата
революционно-демократична фантазия. Тези пари (не тези на Илия
Павлов и Красимир Стойчев, които са повече елемент от посткомунистическия
димен фон) тепърва ще настояват за своята легитимация във властта.
Те например леко подсказаха на какво са способни, когато ритнаха
финансовите опори на кабинета Виденов...


Всичко това не се случи без прякото или непряко,
осъзнато или неволно участие на българските правителства - в един
случай организатори на процеса, в друг - само регулировчици на
паричните потоци... И така: кои бяха и какви са днес бившите капитани
на клатушкащия се български правителствен кораб?


Последните пориви на социализма с човешко лице


Десети ноември 1989 г. завари България с премиер-министър
Георги Атанасов. Но краят на неговото правителство, както и на
следващите седем ни оставяше все на една и съща точка: че на
България е необходима радикална реформа.


Осигуряването на стоки и услуги за населението,
обявено за първи приоритет от правителството на Атанасов, не се
получи - дефицитът трябваше да бъде победен с увеличаване на вноса.
Тогава малцина си даваха сметка какви проблеми ще отвори на страната
ни набъбналият само за четири-пет години външен дълг от 10 млрд.
щ. долара. През февруари 1990-а Георги Атанасов подаде оставка.
По-късно лежа 333 дни по делото Сирак - за помощи
на деца на активни борци. От затвора излезе, помилван от президента
Желев, през 1994 година.


С Георги Атанасов бе възкресена една стара максима
на обществения живот - че всеки настоящ държавник е потенциален
утрешен затворник. В историята - за съжаление, никъде не пише
защо най-себелюбивите, най-алчните и най-недалновидните измежду
личностите с подобно обществено положение, почти никога не попадат
на въпросното място и често успяват с последващите си начинания.


Лукановото управление закваси капитала


Андрей, как ги правите тези работи? Иска се
оставка на Луканов, а я подава Маргарет Тачър?


Репликата бе подметната от Петър Берон към министър-председателя
Луканов в ноемврийска нощ на 1990-а, когато депутати и министри
прикриваха общата нервност с кулоарни полушеги. В една от следващите
вечери, в същия коридор на парламента, Андрей Луканов стъписа
обсадилите го репортери с прогнозата, че най-надежден от новите
политици на България е неговият най-стръвен опонент - Иван Костов.
Самият Луканов току-що бе направил последното си премиерско изявление
по телевизията - че дава исканата му оставка. Не го стори заради
натиска и стачките. Това, разбира се, не попречи на куп любещи
властта синдикалисти години наред да се изживяват като спасители
на нацията. Не че нацията обожаваше Луканов и не че не беше прав
експертът Иван Костов, който емоционално го обвиняваше: Той
никога не е бил от другата страна и не знае как се чувстват хората,
когато управлението на страната се подхвърля като ключове на безнадеждно
катастрофирала кола. Луканов сякаш се оказа пророк със седемгодишна
давност, а ключовете от автомобила вече са в ръцете на Костов.


Освен на няколко чужди езика, Луканов свободно общуваше
на още един - езика на компромиса, без който не може в политиката.
Но прекалената му употреба съкращава мандатите във властта. По
тази причина двете Луканови премиерства наброиха общо едва 180
дни.


От 4 февруари до 30 ноември 1990 г. Андрей Луканов
се опитваше да управлява икономическата реформа у нас, без да
доведе нито една от необходимите мерки докрай.


Първия си ценови шок българинът понесе през юли 1990-а,
когато бензинът поскъпна, а месец по-късно просто изчезна. Тогава
България скъса търговските си отношения с иракския агресор
заради окупацията на Кувейт. Младите майки и пенсионерите, докато
са живи, няма да забравят, че от три-четири часа всяка сутрин
се редяха на километрични опашки за мляко пред магазините. Миг
преди да падне Лукановото правителство, опашките вече бяха за
всичко. Това бе времето на най-жестокия дефицит за българина.
И времето, когато започнаха да се наливат капиталистическите основи
- отново със спомоществувателството на Луканов. Слуховете
твърдят, че през неговия кабинет също е минала опашка - за разпределяне
на парични фондове.


Ако в ситуация като тази може да става дума за заслуги,
редно е да се отбележи, че програмата Луканов се провали,
но България все пак остана в граждански мир, направи първите свободни
избори, появи се социалният диалог. Въпреки това ненавиждащите
тогавашния премиер българи са далеч повече от тези, които са склонни
да му признаят заслуги. За хаоса и срива на България никой не
би успял да го оневини.


Българите запомниха 1990 г. с купоните - като след
война, докато над 2/3 от произведените стоки изчезваха от държавните
складове, за да се появят година-две по-късно поскъпнали фантастично
и да направят милионери мнозина. Хич за нищо друго да не
му бъде потърсена отговорност - Луканов трябва да лежи в затвора
заради тази една година, в която допусна цялата държава да заприлича
на склад - казваше тогава един икономист. И посятото през
1990-а наистина изкласи - от неукротима спекула до могъща престъпна
икономика. Наистина се стигна до Развигор - Луканов
близо половин година изпращаше Писма иззад решетките,
но не заради своето управление - лежа по обвинение за помощите,
дадени по времето на комунизма на братски компартии.


Като най-черен от всички грехове на Лукавия
критиците до ден-днешен смятат обявения на 29 март 1990 г. мораториум
на плащанията по външния дълг на България. Че тази крайна мярка
е грешка, която постави България във финансова изолация за повече
от четири години, Андрей Луканов не призна до самия край на живота
си. Признак на безизходица или изход за възникващите групировки
у нас бе тази стъпка?


Краят на Луканов дойде внезапно и насила, добавяйки
още един, последен прецедент в неговата биография - първото политическо
убийство в новата ни история стана на 2 октомври 1996 година.


Версиите кой поръча убийството на Луканов
вероятно завинаги ще си останат само версии. И те се оказаха толкова
крайни, колкото бяха оценките за него. Според опонентите му първият
премиер на реформата е бил злият гений на България,
според приятелите му - нейната най-ерудирана личност. Когато съвременниците
на един държавник го оценяват толкова нееднозначно - думата се
предоставя на историята. Луканов вече е неин.


Продавачът на надежда


В 23 часа и 59 минути на 19 декември 1990 г. часовникът
в пленарната зала на парламента бе спрян заради мъчително раждане
- удължиха датата, докато на бял свят се появи коалиционният
кабинет на Димитър Попов. Около 300 депутати от първото Велико
народно събрание (след края на комунизма) издържаха и съпреживяха
13-те родилни часа.


След откази и кандърми, изтормозен от разнасянето
между кабинетите на папката с министерската листа, новият министър-председател
кръсти мъчната си рожба правителство на надеждата.


За Димитър Попов, представителният и сладкодумен
съдия, бе професионално предизвикателство да придума и съшие
в коалиция седмина червени, четирима сини, трима оранжеви и петима
безпартийни министри. И досега той се гневи от твърденията, че
това правителство е било сделка на двуполюсния модел. Факт е обаче,
че посред зимата между 1991 и 1992 г. Димитър Попов пое изолирана
от света държава - с протестиращи и стачкуващи хора и с най-оголените
през последните 50 години магазини. Към това си струва да се добави
и изтънелият до близо 50 млн. долара валутен резерв.


Димитър Попов не допусна пъстрата компания от негови
министри да изглежда като правителство камикадзе.
И затова ще бъде запомнен с една пословична реплика: За
Бога, братя - не купувайте! Тя бе изречена на 1 февруари
1991 г., когато премиерът Попов обяви освобождаването на цените.
Луканов не се престраши да стори това предишната есен, макар че
имаше в джоба си подобно решение. Този премиерски страх Иван Костов
разкритикува по-късно в качеството си на финансов министър.


През 1991 гладна година с осанката и маниерите си
Димитър Попов внушаваше доверие и спокойствие, макар че българите
бързо стопиха спестяванията си, а икономическата реформа пак не
победи. (Тогава си мислехме, че от толкова зле по-зле няма накъде.
Но Бог, съдбата или управниците ни явно са били на друго мнение.)
В чести публични появи, с отличителната му властно-напевна реч,
Попов предпочиташе лично да огласи и разтълкува на публиката взетите
решения. А те бяха прекомерно много - по нормативна продуктивност
определят кабинета Попов като шампион.


Заради осанката и склонността му към публичност министрите
наричаха своя шеф Марлон Брандо, но ролята на кръстник
бе приписвана на Луджев.


Очевидци на правителствените заседания цитираха една
неизменна премиерска реплика, когато ставало дума за пари: Ваньо,
ти какво мислиш? Реакцията на служебния финансов министър
Иван Костов предопределяла съдбата на решението. Неслучайно опозицията
дразнеше Димитър Попов, че най-силов от силовите му министри е
финансовият. Но тогавашният премиер толерантно даваше свобода
и самостоятелност на всичките си съдружници по неволя
в ресорната им материя - дотолкова, че във втората част от мандата
си кабинетът Попов бе с отчетливи вътрешни екипи. Най-властен
и амбициозен изглеждаше икономическият. Но той извърши и пробивите,
които коалиционното правителство на Попов записа като свой актив.
Самият премиер се нагърби с дипломация и донякъде му се удаде
да пробие стената, с която България бе отделена заради едностранно
обявения мораториум по външния дълг. Но от външната му активност
най-силно се запомни неосъщественият обед във Вадуц, на който
негов съсед трябваше да бъде Симеон Втори.


През последните една-две години комуникациите на
управляващите Република България с царя изгнаник зачестиха, но
през 1991 г. за Димитър Попов това се оказа скандален капан. Оттогава
насетне той все обещава - когато му дойде времето,
да разкаже кой бе скроил лихтенщайнския гаф. От управлението му
се запомниха и бизнесгастролите на розовата госпожа Масако Оя.


Димитър Попов излезе от властта, неоплют за управлението
през своя мандат. Но и този бивш премиер не се отърва от скандала.
Подобно на Луканов, и Попов стана обвиняем в съдебно дело за жилище
- Градска прокуратура поиска да бъде обявена за нищожна покупката
на просторен апартамент на БОДК, взет (според обвинителите му)
прекалено на сметка. Така го причислиха в графата на служебно
облагодетелстваните.


Днес, седем години след премиерския му мандат, бизнесът
на Димитър Попов върви добре - собственик е на кантора за правни
услуги, консултира по юридически, административни и икономически
въпроси. Негови клиенти са били не само фирми, банки и застрахователни
компании, но и бивши политици с апетити към бизнеса. Клюката свързва
името му с появата на някои израелски и италиански предприемачи,
интересуващи се от приватизацията у нас, но друго освен слух не
последва.


Българският Кенеди стигна до Вашингтон


Как често, Господи, случва ни се да правим
едно и да се стараем да го извършим с всички сили, докато сърцето
ни желае друго - да не успеем. И колко много неистинност, ще рече
лъжа, изглежда на пръв поглед да има в това, а колко тежко е да
го съдим, тъй като сблъскват се нерядко сърдечната повеля и дългът.
Така започва глава ХVI на романа Ибо живяха, Господи.
Когато неговият автор - Филип Димитров, и сините министри падаха
от власт, левите сили пуснаха циничната парафраза: Ибо управляваха,
Господи.


Не ибо, а воистина сините управляваха - на 8 ноември
1991 лидерът на СДС Филип Димитров стана министър-председател,
на 28 октомври 1992 г. бе бламиран. Още се спори как и защо първият
син премиер приключи мандата си по никое време. Надали поради
описания от самия него сблъсък на сърдечна повеля и дълг. Правдоподобното
обяснение за края на този мандат е в липсата на опит на опозицията
и в силата на службите да свалят, когото си поискат, от власт
благодарение на достъпа до досиетата.


Въпреки това някои и до днес смятат, че Филип Димитров
се е самосвалил с поискания вот на доверие. В този случай гласовете
на ДПС и верността на Ахмед Доган допринесоха много
за падането на правителството - в действителност това бе първият
случай, в който Доган игра еднозначна и многозначна роля.


Наричаният Фил Кенеди, за разлика от
своя предшественик, не даде на министрите си силна власт - предпочете
да я стовари в ръцете на своите съветници и заради тях отнесе
най-много укори. (Подобна грешка - няколко години по-късно, допусна
още един от стопаните на Дондуков 1 - Виденов). Управлението
на Фил бе отъждествявано от някои с това на Кенеди заради очакването
за народна демокрация. А може би и заради факта, че силните
на деня бяха гастролиращите тук отвъдокеански приятели на
премиера.


Труден за преглъщане бе и неговият избор на масажиста
Боздуганов. На този скандален случай дори Георги Марков удари
един словесен шут: Как така този ще управлява
оръжейния бизнес - това да не е разтривка? А Жорж Ганчев
и до ден днешен натяква за пропуснатите ползи и загубите за България
от лекомислената разходка на тогавашния й премиер Филип Димитров
по Голанските възвишения. Одумвана бе прекалената му набожност.
Политици и политиканстващи с оскъден словесен багаж се присмиваха
на витиеватата му реч. Опонентите на Филип Димитров й търсеха
дори научно обяснение - с миналите му психозанимания.


В действителност премиерът Филип Димитров бе внимателен
и благодатен събеседник, но не с всички. Неразумно изпусна пренебрежителна
фраза за жълтата преса и я настрои срещу себе си,
забравяйки, че тя е добре хранена от предшественика му Луканов.
Нямаше разумно обяснение защо Филип Димитров рискува да ядоса
Доган с уволнението на военния министър Луджев, при това с лековатия
мотив несходство в характерите. Всъщност Луджев го
уволни премиерският съветник Косьо Мишев, а Филип Димитров просто
потвърди акта. Благодарение на гласовете на ДПС премиерът Филип
Димитров бе свален. Напоследък прави дипломатическа кариера -
известно време представяше България в ООН, а от месец смени Ню
Йорк с Вашингтон - намира мисията на посланик в САЩ за по-интересно
предизвикателство.


Беров - покровителят


Когато чуждестранен кореспондент съобщил, че в София
е избрано ново правителство с гласовете на червените, с програмата
на сините и с мандата на ДПС, от централата му остро го репликирали:
много си пил днес.


Професор Любен Беров, загубил гласа си поради настинка,
едва успя да произнесе първото си премиерско слово вечерта на
30 декември 1992 година. Това би могло да се приеме и като символ!
Анализатори на двете Берови премиерски години смятат, че неговият
глас все така не се е чувал и че други са говорели чрез политиката
на правителството му. Към края се твърдеше, че Беров е на
всички. Професорът държеше кабинетът му да се приема като
експертен, но опозицията му обяви половин дузина вотове
на недоверие заради гафове и грешни действия в министерските ресори
- от социалната политика до тротоарната търговия.


В сравнение с предшествениците си екипът Беров
издържа най-дълго - 22 месеца, въпреки че парламентарният и синдикалният
натиск бяха най-силни точно през този правителствен мандат. Тогава
валутният курс за първи път надскочи всички очаквания - над 56
лева за долар, инфлацията започна да набира скорост, гангстерската
война - също. С несръчно решение бе въведен контрол върху цените
на дванадесет вида стоки. В резултат на това част от мандата мина
под знака на Беровото олио.


Едва ли може да се нарече отмъщение или бе шега,
но Беров поиска три месеца доверие - до септември, за да довърши
едно-друго. После подхвърли, че не е уточнил кой септември има
предвид. Но в действителност забави само с един ден своята оставка
и опроверга ширналите се подозрения, че с хитри маньоври се окопава
във властта. Заиграването обаче позволи на валутните спекуланти
да направят луди пари.


На 2 септември 1994 г. Любен Беров приключи своя
мандат, през който издържа на общо седем парламентарни вота, тежка
сърдечна операция и много лични огорчения. По обичайния си маниер
- да съобщава всичко важно, когато е в чужбина - от Оксфорд президентът
Желев извести на света, че в държавата му не е болен премиерът,
болно е българското правителство. Вече експремиерът Беров
поработи известно време в Българо-руската банка. Казват, че много
помогнал в създаването й - най-вече за влизането в нея на голям
брой държавни фирми и влиятелни лица. Но дори и да смята, че е
използван от лицата в Българо-руска инвестиционна банка, след
напускането на премиерския си пост проф. Беров не е човек, който
ще седне да хленчи или да разкрива стари и нови връзки във властта.
Сега сигурно само от едно свое занимание не се чувства употребен
и разочарован - от лекциите си в УНСС.


Ренета Инджова предизвика прецедент


Претендентката за българския аналог на желязната
лейди обвини правителството Беров, че е на Мултигруп
и с това предизвика прецедент в цялата ни политическа история
- бившият премиер даде под съд действащия премиер. Беров се оказа
чужд за своите, но не се доказа, че е свой за
чуждите. Върховният съд прекрати делото му за обида срещу
Инджова по липса на основания. Прочее, част от Беровите министри
после потърсиха препитание именно в Мултигруп...
Не знаех, че зад това крехко момиче стои такъв храбър боец
- каза президентът Желев, като поемаше 150-страничния отчет на
своя служебен премиер Ренета Инджова.


На 20 януари 1995 г. тя се отчете за 99 дни управление
на страната, което бе нов изненадващ момент - от началото на демократичните
процеси друг премиер не бе давал мандатен отчет.


Госпожа премиерът Ренета Инджова странно съчетаваше
подчертано дамските си тоалети (дело на майка й) с почти мъжките
си маниери и сакралния равен глас. Любителите
на женското присъствие във властта възприемаха трудно г-жа Инджова,
но и тя ги даряваше с пълната си доза презрителност.


По критичност и категоричност първата жена премиер
удари в земята всички свои предшественици. Зае се
с всичко и с всички, което доста скоро й докара намеци и натяквания,
че се държи като редовен премиер, какъвто не е. Точно преди Нова
година - 1995-а, Ренета Инджова се противопостави на мутрите и
резна бизнеса на частните силови застрахователи. Кремиковци
така и не получи разрешения му от ДФРР доларов кредит. Заеми обаче
получиха електроенергетиката и топлофикацията, за да са гарантирани
цените през зимата. Прекалено деловата дама наистина действаше
като пожарникар - намери пари за индексирането на забавените пенсии
и помощи; зае се с деривацията на водопровода Скакавица-Джерман
и с българските имоти в чужбина. Инджова заплаши мафията с юмрук
в зъбите, но не й стигна време (или реални ресурси), за да го
нанесе. Успя обаче да спре цесията между Булгаргаз
и Мултигруп.


За 99 дни, които бяха малко, а изпълнителната власт
- тясна, Ренета Инджова по своему си призна, че е посегнала към
повече функции, отколкото се полагат на служебен премиер: Моя
грешка бе амбицията да синхронизирам действията на съдебната и
на парламентарната власт. От Дондуков 1 Ренета
си тръгна с голям букет, с несъмнено пораснала популярност и с
големи планове къде да я инвестира.


Тя се кандидатира на кметските избори в София и не
сполучи. Но това бе изненада само за обикновените хора. Една умна
жена като Инджова няма как да не знае, че кандидатурата на Народен
съюз няма шанс при установилия се двуполюсен модел в София.


Ренета Инджова продължи да търси терен за своята
язвителна енергия. Поне видимо, най-новата й страст е нейното
ДЕЗИРЕ - Движение за истински реформи. А все по-усърдното й занимание
напоследък е да поддържа контакти с арабския свят. Там е и в момента.
А българите още дълго ще анализират как може да оцелява при глад
и безработица една българска женица - пък била тя и бивш премиер.


Жан Виденов - воюва или управлява?


Своя поглед отвъд политическия театър
Жан Виденов публикува, след като излезе от него. Всъщност
имаше, разбира се, такива фирми с имена на звезди от съзвездието
Орион. Имаше и кръг от роднини и приятели - техни
собственици. Но като инсинуация, клевета и атака срещу управлението
на Демократичната левица и лично срещу мен активното мероприятие
бе стартирано точно от Стефан Продев - това твърди до ден
днешен Жан Виденов. Трудно е да се каже за какво хвърли повече
усилия експремиерът, докато беше главен персонаж в този театър
- да воюва или да управлява. Според книгата, в която прави анкета
със себе си - повече е воювал.


Аскетичният социалист Виденов влезе в министър-председателския
кабинет на 26 януари 1995 г., натоварен с надежди и очаквания.
Не допускаше, че правителството на социалистите може да бъде свалено
под натиск от улицата: Избирателите ни са отговорни хора,
те няма да предизвикат политическа нестабилност и при най-тежките
социални обстоятелства - твърдеше той. Януарските протести
две години по-късно опровергаха внушената му самоувереност и също
така внушаваното от най-близкото му обкръжение усещане, че Жан
ще управлява поне осемнадесет години.


Той очевидно се оказа неподготвен - макар че яките
на ризите му едва ли не с всяка изминала седмица ставаха все по-широки.
Нечовешката му амбиция и работохолизъм явно не бяха само легенда
за възбуждане на симпатии, от каквито, без съмнение, имаше нужда.
Но многолюдният екип от работещи за публичния му имидж успя по-скоро
да задълбочи липсата на симпатии към експремиера, вместо да ги
умножи.


По численост съветническият кабинет на Виденов надвиши
неколкократно този на Филип Димитров.


Небрежният перчем отиваше на младия ляв лидер, причесаният
с помада бретон придаде скованост и отчужденост на премиера. Човек
би рекъл - пренебрежимо дребна подробност на фона на последвалите
битки, грешки и фалове.


Фанатик, според враговете му, в по-милостивите оценки
Виденов бе определян като идеалист, роден по погрешка в тази епоха.
За плачещите от умиление възрастни симпатизанти Жан бе златното
момче на партията. Прави са били - момчето направи управлението
си заложник на своята партия, без да забелязва, че тя не го заслужава.


Лошите новини в мандата на Виденов бяха прекалено
чести след началото на 1996 година. Държавата настръхна от несигурност
и безпокойство, както през 1990-а. Рухнаха банките - къде поради
източване, къде по партийна поръчка. Гръмна зърнената афера, а
валутният курс съвсем полудя.


Виденов прекарваше по двайсетина часа в кабинета
си, но какво от това. Войната му с президента отначало развеселяваше
медиите и зрителите, но скоро дотегна, а накрая доби вкуса на
твърде опасна игра.


Виденов трошеше време и нерви за битки - с влиянието
на Луканов, с кръга около Лилов, с някои недотам популярни сред
народа личности...


Това, което за Виденов бе непостижимо като лидер
на социалистите, се оказа детска игра за лидерите на СДС. Дори
в Москва Жан не бе обичан достатъчно. А в собствената му партия
- още по-малко...


Много симптоматичен е един родителски спомен за малкия
Жан, тиражиран възторжено при изгрева на премиерската му звезда:
не участвал в игра, ако няма да е командир. Затова сега със сигурност
преживява своята участ тежко, макар че напоследък игри в неговата
партия - в изобилие. Сега бившият премиер Виденов само загатва,
че амбициите му в политиката са живи, но поводите да опита колко
са постижими - тепърва предстоят.


Софиянски - между вчера и утре


Накарай слънцето да залезе - помоли Малкият
принц. - Аз съм умен крал и не издавам глупави заповеди
- отвърна кралят.


С този пасаж от Екзюпери бе номиниран Стефан Софиянски,
когато акредитираните в МС обявиха журналистическите Оскар-и
при раздялата със служебния кабинет. Софиянски силно искаше, но
не успя да закръгли на 100 дните на своето управление. Оказаха
се 99.


В първия от тях Стефан обеща откритост, поиска подкрепа
и увери, че е наясно какво се очаква от неговия екип като начало
- да овладее ценовия и валутния хаос. Той свали наполовина заварения
курс от 3000 лева за долар. Овладяването на ценовия хаос не изтръгна
същите аплодисменти, но голямото поскъпване на бензин, ток, телефон,
цигари, парно бе преглътнато с примирение и надежда...


Изчезването на мрачните опашки отбелязва първата
му служебна победа. Премиерът се явяваше често, обясняваше
лично и добрите, и лошите новини - приветлив, общителен и отзивчив.
Какво повече му трябваше на ожесточения от неизвестности гражданин?
Софиянски затъмни останалите политици по популярност. Но - при
стотината дни мандат защо му беше на премиера съветник, и то точно
по медийната политика? Около кабинета му неизменно сновеше небръснатият
Мишо Михайлов - оттогава насам петимен да ръководи коя да е телевизия?


Софиянски имаше нелицеприятното задължение на метач,
подготвящ чист терен за новата власт: за няколко дни бяха свалени
директорските бордове на Нефтохим и Булгаргаз,
секретарите на МВР, шефовете на приватизацията и вероизповеданията.
Ентусиазмът очевидно увлича - декларацията за членство в НАТО
се появи изненадващо, не приличаше такова решение да е работа
на служебен кабинет. Следващият бе принуден да поддържа
огъня и едновременно да признава нашата слаба подготовка
за участие в пакта и неговото пестеливо желание да ни приеме.
Подобно на Ренета Инджова,


и Софиянски явно се задъха


от теснотата на служебния мандат. Когато посегна
и към нова методика за цените на природния газ, започнаха да му
дават знаци, че прекалява. После, когато повиши заплатите, в прав
текст му съобщиха, че подкопава устоите на предстоящия валутен
борд.


И бъдещият премиер Костов даде знак за раздразнение,
че служебният кабинет се ангажира с проблеми, които излизат
извън неговия хоризонт. Публичен конфликт не се получи,
поне не какъвто се искаше на мнозина. Стефан Софиянски се върна
на Московска 5, където по всичко изглежда - ще кметува
и втори мандат. Някои намират усмивката му за прекалена, други
го иронизират, че лесно пуска сълзи... Сигурно и в последно време
често му се доплаква, когато прочете в сутрешен вестник колко
хитро и ловко се стреми към стола на Костов. После - по негови
думи, цял ден се чуди как да се държи...


Костов обича мъчните битки


По всичко личи, че в следващото столетие ще влезем
с програмата България 2001 на кабинета на Иван Костов
и с него самия - деветия премиер на България (от последното десетилетие
на века).


Комплекс на диктатор няма да ми създаде никой.
Това е толкова далеч от мен, че няма накъде. Аз съм просто принципен
човек - мисля, че не е самохвалство да кажеш, че имаш принципи
и не отстъпваш от тях - това заяви в интервю за БАНКЕРЪ
Иван Костов след първата си година на министърпредседателския
стол. Не му се нравят сравненията с най-властната от личностите,
заемали този стол - Стефан Стамболов. При Беров, при Виденов,
загрижените за България, ратуваха за силната ръка
на истинската държавна власт. Когато се усети ръката на Костов
- загрижените писнаха, че се задава личен режим. Костов нарече
опасенията им литературщина и необосновани приказки.
Той просто прилага своето разбиране - държава се управлява със
силна власт, без посредници. Но тях все пак ги има.


Костов обича мъчните битки. Какъв ще бъде изходът
от тях предстои да видим...

Facebook logo
Бъдете с нас и във