Банкеръ Weekly

Общество и политика

БЪЛГАРСКИЯТ ЧИНОВНИК МЕЖДУ ВЛАСТТА, СТРАХА И ИЗКУШЕНИЕТО

Вътре зад бюро...
седеше жена без възраст, каквито има в държавните канцеларии из
цял свят. Те никога не са млади, но и не остаряват. Не са длъжни
да се харесват на никого. Работата им е сигурна. Държат се възпитано,
но никога любезно. Умни са и знаят каквото трябва, без да се интересуват
от нищо. Те са точно онова, в което се превръщат хората, щом заменят
живот срещу съществуване и амбиции срещу осигуреност.


Този неособено


лицеприятен портрет на
чиновник


е нарисуван в края на
петдесетте години от американския писател Реймънд Чандлър. И вероятно
в известна степен е хиперболизиран от схващанията на автора за
начина, по който човек трябва да живее. И от класическия американски
индивидуализъм.


Но колко малко той все
пак прилича на карикатурния образ на българския държавен служител
с неговата надменност, невъзпитаност, клюкарство и интригантство,
със скритото му властолюбие и явните комплекси, с раболепието
към началника и презрението към подчинения и обслужвания, с вечния
му страх на изкушен сиромах, който все пак не държи джобовете
си зашити. За ума и компетентността ще се въздържим от коментар.


Впрочем като всеки опит
за обобщение на цяла социална група и редовете на Чандлър, и следващите
ги са определено неточни: едно заради разликата в историческо-културното
развитие на администрацията в различните страни, и второ - в обезателните
изключения, които могат да бъдат подминати от фейлетониста, но
не и от анализатора.


С какво можеха да се прехранват
малкообразованите и безсребърни хъшове и поборници в новоосвободена
България, освен от чиновническа заплата? (Има почти анекдотичен
пример с Димитър Ризов, който в началото на метежната 1887 г.
от върл привърженик на Регентството се превръща в негов яростен
враг, защото Васил Радославов като министър-председател му отказва
исканата служба.) Как да си изкарват хляба малцината небогати
учени младежи, завършили европейски университети, освен като политици
или даскали и чиновници? Какво освен пристав, разсилен, стражар
да стане неграмотният опълченец, лял кръв на Шипка и при Стара
Загора? Така в младото княжество се създава




култа към чиновничеството


твърде скоро окарикатурен
и от партийните боричкания.


В българското общество
винаги е имало твърде много държавна намеса.


А когато след 1946 г.
всичко в България става държавно, дори банкерът, фабричният директор
и наемният работник, бившият занаятчия, берберинът и университетският
професор, даже и селянинът придоби първоначално статут, а сетне
и манталитет на чиновник. Лишен от инициатива, окован от наредби,
заповеди, параграфи, често взаимно изключващи се, той се превърна
в нещо, на което плащат за прекарано време, а не за свършена работа.
И вината не бе негова. Без възможност да взема решения, дори на
сравнително невисоки управленски равнища, той бе демотивиран изобщо
да работи. От държавен служител се превърна в досаден за себе
си и безразличен към другите бюрократ.


Нищожен пред властта и
сам олицетворяващ и упражняващ власт, след отпадането на тоталния
контрол на тоталитарната държава българският чиновник изведнъж
се почувства всевластен. Мачкан от кризата като останалите, той
не само им връщаше всеобщото озлобление, но и превърна традиционния
дребен балкански рушветчилък, произтичащ от службата,




в солиден източник на
блага


Всяко чиновничество е
повече или по-малко корумпирано. Това е функция на посредническата
му роля между официалната власт, реализираща се на равнище политика,
и осъществяването на тази политика именно като власт, засягаща
гражданина. Съботните екскурзии из сградата на Народното събрание
могат и да създадат усещане за докосване до властта, но истинската
среща с нея човек осъществява пред гишето или бюрото на чиновника.
Независимо от мястото на този чиновник в държавната йерархия.
Прибавете към това и законово-нормативния хаос, от който още не
сме излезли, честите партизански чистки из администрацията и опартизаняването
с цел оцеляване на самите държавни служители и картинката става
горе-долу ясна.


Завареният от бившата
държава огромен апарат, в голямата си част неспособен за друга
работа освен убиване на времето срещу заплата, търсеше начини
за оцеляване. (Една справка, макар на политическо равнище. Първото
българско правителство е имало пет министерски портфейла. Заедно
с министър-председателския. През 1989-а пет бяха само заместник-председателите
на Министерския съвет. И това не е рекордната година.) Един от
начините за оцеляване е




произвеждането на бюрокрация


Нови, всяка година сменящи
се бланки, указания, наредби, концепции, които са в състояние
да удавят и правоспособен адвокат, заляха българина. Стотици тонове
напразно попиляна хартия трябваше да имитират административна
реформа. Дейности, които отдавна бе необходимо да минат в частни
ръце (само примерът с нотариусите стига), с години създават неимоверни
трудности на хората. И даряват с усещането за власт и значимост
(и възможност за солидни рушвети) чувстващите се ненаказуеми чиновници.
Които спокойно се обогатяваха или просто си живееха живота за
сметка на данъкоплатеца.


Какво пък изпитва чужденецът,
попадайки сред лианите на родната бюрократична джунгла, ние, попривикналите,
едва ли можем да си представим.


Очевидно е крайно време
да се постави поне началото на истинска




административна реформа
в България


Преди седмици Министерският
съвет предостави за обществена информация две страници текст,
съдържащ основните намерения на правителството за това. Но и юристи,
и администратори, и журналисти не можаха да схванат философията
на тези намерения. Като например как ще се ограничи администрацията
не само да провежда власт (което е предназначението й), но и да
я произвежда (както става сега)? Как ще бъдат ограничени възможностите
на бюрократичния организъм да се възпроизвежда и разраства, хранейки
се от едно законодателство, което е още бъдеще? И прочие - въпросите
са много и още нямат отговор.


Само закон за държавния
служител няма да реши нищо - най-много да стане като в една Гърция
например, където стабилният статут на държавния чиновник не ограничава
апетитите на политическата власт да назначава свои хора, а само
защитава вече устроените чиновници. В резултат чиновническата
армия неудържимо расте. И консумира бюджет.


Надеждата е в приватизацията,
но поне в следващите няколко години и тя ще е в ръцете на чиновници.
А като бързат, те рискуват по-скоро да загубят уюта на държавната
ясла. Както стана с прословутите поземлени комисии, дето делят
50 милиона декара вече седма година. И за да ги стимулира, министърът
на земеделието трябваше да им обещае, че като свършат със земеделските
земи, ще делят горите. Сиреч, няма да останат безработни (или
безбюджетни?).


Има и друго. Всяка страна
има своите традиции в администрирането и макар нашите да не са




от най-блестящите


те са част от психоклимата
на обществото. Тоест, трябва да се променя психика, навици, очаквания.
И от двете страни на бюрото. И у гражданството, и у чиновничеството.
Готови модели на администрация просто няма. Чужди се налагат в
страни без държавно минало. Българската задача е далеч по-сложна.
Върху един двукратно променян административен модел, пригоден
да обслужва съвършено друг тип държавност, трябва да се ашладиса
пропуснатото няколко десетилетия постепенно модернизиране в световното
и европейското администриране. С отчитане и на националната традиция.


Работа сама по себе си
твърде сложна. И нетърпяща вече никакво отлагане. Защото всяка
власт функционира дотолкова ефективно, доколкото е ефективна нейната
държавна администрация. И това, което лесно може да се осъществи
чрез централизираните органи на една тоталитарна власт, е значително
по-сложно при демократично управление. Впрочем, именно липсата
на реформа в администрацията вероятно е една от причините политическите
ръководства да са принудени да концентрират повече власт в центъра,
отколкото изобщо им е необходимо. И да подхранват по този начин
опасенията от опити за реставриране на тоталитаризъм.


Излишно е да се казва,
че освен всичко изредено, за тази модернизация са необходими пари.
Дори много пари.


И все пак най-важното
е създаването на




нови отношения между


власт, администрация и
общество. Наивни са приказките, че един социалнополитически бунт
като този през януари миналата година бил факт на гражданското
общество. Тогава и Чипровското въстание, да речем, е такъв факт.


Гражданското общество
ще го има едва когато го видим в спокойствието на всекидневието,
във взаимоотношенията между властта и обществото.


Тук посредник е администрацията,
държавният служител, чиновникът.


Не бюрократът. Не рушветчията.


И в никакъв случай не
самоовластилият се бездарник, брониран зад секретарката, бюрото
и железния си мироглед.

Facebook logo
Бъдете с нас и във