Банкеръ Weekly

Общество и политика

БЪЛГАРСКИ ЧЕРТИЦИ В КУЛТУРНИЯ ПЕЙЗАЖ НА ПАРИЖ

Който си въобразява, че с едно пребиваване в Cite des Arts ще завладее Париж и ще се пласира на международния артпазар, или е наивен, или пък е абсолютно неинформиран. Най-често и двете заедно! Защото Париж и неговият художествен живот не могат да бъдат впечатлени от нищо. На него само могат да му се припомнят вече забравени неща, които днес добиват нова звучност. От началото на 60-те години, когато и България се присъединява към международната фондация Cite Internationale des Arts, стотици български художници са се опитали да направят точно това. Малцина са успели, и то относително.


Пътуването за Париж започва в София


Според присъствието в художествения живот, но и според качеството на показаното творчество, Съюзът на българските художници определя чрез конкурс българските участници (по два месеца) в Cite des Arts. Веднага трябва да поясним, че пребиваването във френската столица не е обвързано с ангажимент - нито творчески, нито пък комерсиален. Този малък град на изкуствата по едно и също време приютява художници от цял свят, а създаването на контакти и потапянето в художествения климат на Париж, са част от дивидентите при престоя.


Ако българските художници, които отиват на двумесечно художествено хаджийство в Париж са с по-ограничени финансови възможности (такива са повечето!), ще се наложи да пътуват с автобус. И тогава трябва да бъдат готови на всичко! Защото т.нар. ата-карнет предвижда безмитното преминаване на отиване и на връщане на картините, а по даденост тази колекция не е предназначена за продан. Тук българинът е заложил 60 щ. долара под формата на своеобразно вътрешно мито и ако на ата-карнета му липсва дори една отметка от различни митници, ще последва съдебно дирене и то ще му струва стотици, че и повече долари. Но по пътя към Cite des Arts първи на нашия художник му удрят балтията сръбските митничари. Югославия комай е единствената европейска държава, която не е подписала ата-конвенцията, и бакшиш от 100 марки, за да не ти създават допълнителни неприятности заради картините, е почти късмет. Напоследък обаче и други източни митничари са взели терк от сърбите, та току-виж в Чехия пред автобуса изникне напреко спряла митническа или полицейска кола, присъствието на която е повече от ясно. Бъркаш се и плащаш все нови и нови бакшиши, сподирян и от сърдитите погледи на твоите спътници. Заради теб и твоите картини автобусът се задържа допълнително и непредвидено. И така до Париж! Останалият багаж може и да не се проверява. Дразнител е художникът и неговото творчество.


Като пристигне в Париж и си е гарантирал изложба, плащанията продължават - 2000 франка за ток, отопление и други разходи на галерията, 50 франка за включване в Интернет, допълнителни пари за каталога и т.н. И едва тогава, ако впечатлиш с нещо специалистите и чиновниците в културата, ще можеш да разчиташ на нещо повече, от което да произтекат и финансови облаги. Излишно е засега (!) да споменаваме, че картините ти не са застраховани - у нас, защото нямаме пари; във Франция, защото застраховките са ужасно скъпи. И така гаранциите се поемат от самия художник. На честна дума и с пожелание за малко повече късмет.


Трима нашенци в Есенния салон


Есенният салон на художниците в Париж продължава десет дни и отколе представлява основната атракция на културния живот в града. Там, предполага се, излагат най-добрите, за което грижата е на специално жури. То отбелязва имената на участниците с по една картина. Пак то определя и имената на 30 души от цял свят, които получават особената привилегия да покажат още няколко свои творби. Оформя се нещо като самостоятелна изложба в рамките на салона, която на практика е едно сепаре от 6 кв. м за подреждане на картините. Времетраенето на тази самостоятелна изложба е четири дни, а авторитетът на подобно участие носи след себе си всички дивиденти, вкл. и финансовите.


Българското участие в салона бе регистрирано от най-стария като пребиваване във френската столица български парижанин Никола Манев (иначе най-младия по възраст), от няколко години живеещия и работещ в Париж Любен Диманов и специално пристигналия от София Светлин Русев. Диманов и Русев са и сред 30-те премирани със самостоятелни прояви, което само по себе си вече е успех. Друг е въпросът, че Светлин Русев не се е разминал с митническите неприятности, та е трябвало да се прибегне до спешната намеса на нашето посолство.


На фона на все по-засилващото се участие с туристическа ориентираност, т.е. с мисъл за комерчески вкус на американски, японски, арабски и други богати туристи, потенциални купувачи на изкуство, българската колекция се отличаваше със сериозност, майсторство и неподатливост на извънхудожествени критерии и съображения. Което не е малко!


Отел Друо и анонимните галерии


Художественият живот в Париж е толкова богат, та някои от най-именитите автори (Сезар, Арман и др.) могат да се видят в сбутани безистенни галерийки, които имат само код. Което не означава нищо обидно, нито пък понижава самочувствието и реалното място на галерията в пазарното и културното пространство. Всяка галерия работи с определен брой автори и с предпочитани от собственика и неговите съветници имена. Галеристите сами контактуват с художниците, а сред предпочитаната от тях информация на първо място стои съдържанието на т.нар. book. С други думи - каква е биографията ти, къде си излагал, какви награди си взимал, имаш ли по-известни клиенти, какво количество от стока със същото качество имаш (за да я доставиш незабавно!) и т.н.


В същото време на разпродажбите в Отел Друо прави впечатление, че някои от старите майстори струват 2-3 пъти по-ниско от съвременни художници. Вярно е, че френската тръжна практика е засенчена от английската, която задава тон на световните продажби, но 21 хил. франка за Майката на Утрильо изглежда доста ниска цена. И въобще парижкият художествен пазар е много различен от лондонския и нюйоркския, но не страда от липсата на авторитет.


Текстилните скулптури на Златка Андреева


Понятието скулптури използваме съвсем произволно, за да подскажем за необичайността на търсенията на тази наша млада художничка. Тя беше между нашенците с двумесечно пребиваване в Cite des Arts и се върна на 1 януари. Върна се с една изложба зад гърба си и с предложение за втора през април, когато описаният вече път през Европа с автобус ще трябва да се преживее отново. Със стиснати зъби и здраво възпирани нерви.


Златка Андреева работи с една доста интересна техника за обработка на текстилните влакна. Така произведенията й позволяват пространствено триизмерно третиране, допълнено от въздействието на цвета и фактурата на обработените влакна. Техниката позволява и пакетаж от типа на Христо Явашевия, но с много по-различно внушение и - най-важното! - с утилитарни функции. Което е впечатлило грамотната парижка публика и някои функционери на културното сътрудничество от държавни и обществени институции. Веднага е открита страница в Интернет за Златка Андреева, което подсказва, че априлската изложба отсега е анонсирана за ценителите и колекционерите, та дори и за бизнесмените, които могат да видят себе си сред предложенията на една такава изложба.


Любопитно е, че Париж вече беше спечелван веднъж от български текстилец-художник. Става дума за покойния вече голям наш творец проф. Марин Върбанов, който преди около две десетилетия направи впечатление на французите (и всички останали в този космополитен град и пазар) и успя да реализира своеобразен пробив в едно по-особено време. Време, в което на изкуството у нас се гледаше от държавните органи като на представителна витрина за успехите на социализма. Но време, в което българите почти не участваха в общите за света и Европа културни процеси. Марин Върбанов бе един от тези малцина българи. Интересно е, че по думите на най-стария български парижанин Никола Манев за един немалък период от време към текстила и разнообразните му художествени интерпретации във Франция е съществувал огромен интерес. Самият Манев, иначе живописец с име и клиентела, за известно време е бил изкушен от създаването на гоблени, изпълнявани както в България, така и във Франция (вероятно в градчето Обюсон край Париж, което живее и се поддържа главно чрез тъкачеството и манифактурата). Именно чрез гоблените и комерческата им реализация Никола Манев се е запознал и сближил с Жорж Екли, колекционера, който две години поред показва в България експозиция от своите сбирки. Разбира се, конюнктурата се мени и пазарът гъвкаво изтласква назад едни предложения, за да изведе на преден план други, а в следващия момент да се спре на трети и т.н. Тази динамика е естествена, особено за пазара на изкуството. Но след настъпилото равнодушие към произведенията на изкуството, реализирани в текстил, нищо чудно прагматизмът да вземе връх и отново да поощри такава конюнктура.


Книгата с впечатления от изложбата на Златка Андреева (да не се бърка с профанизираните подобни книги, които до неотдавна бяха неотменна част на всяка изложба у нас) подсказва надигането на подобен интерес. Пък и данните, с които разполагаме, говорят, че само след две години, т.е. в самото начало на следващия век и хилядолетие, пазарът на изкуството ще претърпи много сериозна корекция. Такава, която ще позволи да се прескочи психологическата бариера. Приложните изкуства отвъд тази бариера имат големи шансове...


Но това вече е прогноза.

Facebook logo
Бъдете с нас и във