Банкеръ Daily

Общество и политика

България и брюкселското огледалце

Александър Маринов

 

Явно или скрито, голямата амбиция на отношенията ни със света, включително и на досегашното ни членство в ЕС и НАТО, се свежда до това: "да не се изложим пред чужденците". Затова се стремим да им представим образ на страната си, който да не ги разочарова, нищо че не е истински. А ако някой отвън ни похвали - няма значение дали става дума за чуждестранни туристи, бизнесмени, или за държавни ръководители - излитаме на седмото небе и вътрешните ни дертове и кавги изчезват като махмурлук след сутрешна бира.

Не говорим за нормалното желание да бъдем гостоприемни домакини, чиито гости си тръгват с тъга и биха се завърнали с радост. Проблемът е друг - представите на другите за нас подчиняват в голяма степен способността ни за критична самооценка на нашите проблеми и за търсене на адекватни на българските условия решения.

С основание би могло да се възрази, че това комплексарско преклонение към оценките отвън не е универсална черта на националния характер, а слабост, свойствена на част от българите. Вярно е, само че на много важна част - мнозинството от тези, които управляват държавата и ни представляват пред света. Възприятията и мненията на другите за нас от нормална междукултурна комуникация се превръщат в определящ критерий за оценка на ставащото в обществото. Нещо повече, оценките отвън са придобили статус на "железен" аргумент за едни или други управленски решения. Клишета като "такива са изискванията на Брюксел" или "от нас се очаква да бъдем лоялни партньори" заместват рационалните доводи защо е необходимо да правим едни и да не правим други неща.

Разбира се, трябва да се направи уговорката, че преценките и предложенията на чуждестранните ни партньори се цитират твърде избирателно - доколкото изнася на властимащите. Похвалите за успеха на българското председателство се възпроизвеждат със силата на йерихонски тръби, докато критиките за липсата на напредък в борбата с корупцията и престъпността по високите етажи на държавата се премълчават или принизяват. Подобен селективен подход - да възприемаме само комплиментите и да игнорираме критиките - унищожава и малката потенциална полза от абсолютизирането на чуждото мнение. Създават се предпоставки за неверни оценки и изводи относно българската позиция и ефективността на едни или други политики, провеждани от българската държава. Свеждат се до нула възможностите по-добре да разберем и реално да отстраним грешките и слабостите си.

Типичен пример бе скандалът около младежката среща, проведена в рамките на българското европредседателство. Основателното възмущение на младите европейци бе иронизирано и дори обяснено като съучастие на коварните манипулации на българската опозиция. Истината е друга - нахлулите в напълно непозната за тях територия "млади надежди" на ГЕРБ приложиха това, което владеят и което дава ефект по отношение на една част от младите българи. В резултат на тази грешка у стотици младежи от разни краища на Европа остана впечатлението, че в България вниманието към проблемите на младите хора се изразява не в диалог и включване, а в обилно напояване с алкохол и забавления със стриптизьорки.  

Тенденциозният подбор на външните мнения и оценки за процесите в нашата страна се изразява и в едностранчивите предпочитания към позициите на определени източници. Обикновено у нас правителството и подкрепящите го медии и анализатори дебнат с наострени уши какво ще кажат официалните лица, т.е. ръководни политически и административни институционални представители. Много по-малко внимание се отделя на мнението на медии, научни изследователи, неправителствени организации, редови граждани.

Характерна илюстрация на този порок е деформираната подготовка за вземане на важни решения с дългосрочни последици  като кандидатстването за еврозоната. Старателно се подбират и (пре)експонират положителните становища, а негативните анализи (включително и на авторитети като Стиглиц и Ханке) се игнорират. Нещо повече, дори завоалираните предупреждения за последиците от нашата неготовност, които се четат между редовете на становищата на представителите на някои европейски държави, се премълчават или тълкуват превратно. Така безпрецедентната мярка, приложена към България (първо присъединяване към Банковия съюз, по-късно и евентуално - влизане в чакалнята на еврозоната), бе представена като израз на дискриминационно отношение към страната ни, а не дискретен опит да ни бъде обърнато внимание на слабости, чието отстраняване е на първо място в наш интерес.

Тук трябва да се има предвид и обстоятелството, че официалните чуждестранни лица (представители както на европейската администрация, така и на отделните държави) не просто се придържат към бюрократичния език, който пакетира същността в огромен пашкул от любезности и празни думи. По-важно е, че всеки от тези чужди източници следва определени интереси, т.е. оценява позитивно или негативно дадени български проблеми и позиции от специфична гледна точка. Това, което е в интерес на Европейската комисия или определено европейско национално правителство, логично се хвали и поощрява, но то не е задължително най-доброто за България. Вероятно трябва да се замислим защо българските усилия за европерспективата на Западните Балкани бяха акламирани шумно, за разлика от останалия чисто декларативен приоритет на кохезията.

В резултат на тези придобити трайни лоши навици  българската политическа класа непрекъснато се оглежда в чуждестранните мнения и оценки като в криво огледало. Нашите политици не само настойчиво искат от "брюкселското огледалце" да им казва, че са "най-красивите", те упорито се опитват да използват тези полулицемерни комплименти за демагогска вътрешна употреба. Излиза, че у нас всичко е наред, защото "от Брюксел казват така" - това, че българите са на обратното мнение, няма значение.       

В корените на това странно и рядко срещано в Европа явление стои непреодолимият комплекс за малоценност на българските елити и старателно прикриваното усещане, че те не се ползват - напълно справедливо - с уважение и подкрепа в българското общество. Когато едно правителство не само не отчита осъществяването на собствената си програма, а и дори не се опитва да я изпълнява, логично е да разчита на прегръдките и комплиментите на Юнкер. Само че последната дума ще имат не брюкселските чиновници, а българските избиратели. 

 

 

Facebook logo
Бъдете с нас и във