Банкеръ Weekly

Общество и политика

БРАКЪТ Е ПО ЛЮБОВ, ВЛАСТТА ПИШЕ СМЕТКАТА

Един журналист каза, че сега за политолозите е златно време. За съжаление не успяваме да го инкасираме това време. Тъкмо наопаки - влизаме в най-големия капан на комуникацията - общуваме, като се изразяваме, без да стигаме до дебат. От многото приказки едва ли на някой му става по-ясно какво се случи на 17 юни. Още по-трудно е да се предвиди какво ще се случва оттук насетне.
Като че ли нетрадиционната теза, че на изборите

българите гласуваха рационално

се нуждае от още обяснения и доказване. Защото след като ние нямахме реална възможност да избираме между противоположни програми и тези за развитието на страната, изборът стана между личностите и партиите. Така, освен за твърдите партийни ядра на СДС и БСП, вотът на 17 юни се очерта като вот на доверието. Изцяло негативната кампания на СДС му осигури гласовете на най-стабилните активисти, които независимо от всичко подкрепят и ще подкрепят синята идея. Позитивната, но не и рационална кампания на левицата привлече нови гласове. Гражданските листи отблъснаха част от твърдото ядро, но за първи път в БСП има тенденция на привличане на гласове от периферията и дори от СДС. НДСВ изцяло заложи на една личност до степен пълна концентрация на мита - както на ниво действие, така и на ниво език беше демонстрирана сериозна единност, достигаща до еднаквост. ДПС не изненада с почти военната си дисциплина, циментирана в голяма степен и от атаките на доскоро управляващите.
Резултатите от 17 юни доказаха не само че са избор на доверие, в чиято сянка докато остана властта. Те драматично илюстрираха съществени недомислия в действията на българските политици, трупани вече единадесет години. И преди всичко дивният хаос, който се създаде с проблемите на представителството. Още от 1990 г. насам се задълбочава тенденцията партиите

да плащат различна цена

за депутатските си места. Тази стойност е различна в различните региони и за различните партии. Промените в законодателството за местните избори през 1999 г. и за парламентарните от 2001 г. вместо да оправят нещата, само задълбочиха различията. В резултат на 17 юни НДСВ и ДПС спечелиха депутатските си места с относително по-малък брой гласове от тези, които бяха необходими на БСП и СДС. Преразпределението на гласове от регионите доведе до още по-сериозни абсурди в един район мандатът да струва около 10 000 гласа, а в друг с над 24 000 да не се получи мандат. Известен е фрапантният случай с Добрич, където от седем мандата ДПС взе четири, а в този район гласоподавателите на ДПС са едва 6% от населението.
Така че първото сериозно действие, което могат да предприемат новите политици, е да направят необходимото по повод Закона за избиране на президент и да се опитат да върнат в българската демокрация балансираното представителство на населението в държавните институции.
Последните години очертаха и постепенно изостриха проблема за публичността на политическата власт. Той има две страни: публичност на механизмите на вземане на политически решения и публичен контрол върху изпълнението им. Колкото до контрола, отдавна е ясно, че тази публичност се осигурява основно от медиите дори и когато става дума за парламентарния контрол. По-сложно е с начините, по които се вземат решенията. Звучи парадоксално на фона на всеобщата бодрост и обнадежденост, обхванали обществото тези дни, но твърдя, че след невъзможността да се преборим със сивата икономика пред нас като че ли се изправя не по-малко сложната работа да се справяме със

сивата политика

Едно от обясненията е във фигурата на царя-министър-председател. Още в самото начало на активната си политическа дейност тази пролет и постепенно по време на кампанията Симеон Сакскобургготски се доказа като абсолютния политически център. Но не в познатата схема на ляво-център-дясно, очертана от теорията на идеологиите. А по-скоро център в антропологичния смисъл на думата - портата, стълбата, тотема на племето, който е свещенната точка на пресичане на трите свята - вратата към горния и долния свят. Този абсолютен център проговори и продължава да говори с езика на ортодоксалната ни църква - съпричастност, разбиране, любов, милосърдие, съчувствие. Но и знание свише за това, кога е дошъл моментът и какво трябва да се направи. Така, както никой не би си позволил да обсъжда или критикува Божиите дела, така и никой не бива да се усъмни или критикува делата на царя.
Точно тази поза на абсолютното във всички негови смисли омаловажава, дори обезсмисля стремежа на обществото и медиите да се намесват в контакта между Него и Народа му. Затова и публичността е отворена към света и идва оттам - чуждестранните медии трябва да помогнат за подкрепата на Запада - тя е необходима на правителството. Докато публичността не е толкоз необходима в България, тук връзката е от съвсем друго естество. А когато нещата се нуждаят от изясняване, българските медии превеждат от чуждестранните. Народът трябва да вярва и да почита ръководителя си, а той - той си знае работата.

Ако България беше монархия

този тип поведение нямаше да може да роди сива политика, защото във всяка монархия има двор, приближени, придворни и пр. Те са известни и познати на обществото, както са познати и степента и механизмите на тяхното влияние. Обаче България е република, в която не може да съществува дворът на един владетел. Това определя необходимостта приближеният кръг, чрез който фактически се управлява, да не е в състояние да придобие публичност. Защото всяка публичност показва на светло механизмите на влияние. А днес в България те не се основават на политическото влияние на партия или друга организация, а на личното предпочитание и чувство на благодарност на един човек към други хора.
И така стигаме до третия проблем - съставянето и функционирането на правителството. То беше ярък пример на описаните вече скрити механизми на вземане на решение. Вярно е, че всеки министър-председател трябва да има възможност лично да подбере екипа си. Но обществото трябва да е наясно какви са критериите за този подбор. Засега единственото известно е, че министрите са професионалисти в своята сфера. Но те като правило са недостатъчно професионалисти за равнището на компетентност, на което са поставени. Дали от тези професионалисти ще излязат добри министри само действията им и времето ще покажат. Но онова, което е симптоматично в новия кабинет, е личната зависимост на всеки от тях от министър-председателя. Досега в България не сме имали правителство, което да е точно толкова отговорно към шефа си, колкото пред избирателите. Защото на 17 юни хората избираха и гласуваха наистина за Симеон Сакскобургготски - останалите личности в листите като правило се радваха на значителна неизвестност. И в този смисъл

политическата отговорност пред избирателите

се носи и олицетворява именно от него. Това дава един силен коз в ръцете му - честа и безболезнена смяна на министри. Те биха могли да бъдат натоварвани с всеки неуспех и подменяни от следващите - компетентни, но и политически безотговорни министри. Несъмнено, всеки министър ще се стреми да управлява добре - първо, за да не урони собственото си име и престиж, и второ, за да не бъде сменен. Но и да бъде, какво би му се случило, освен че след няколко месеца никой не би си спомнил името му, а професионалната му кариера едва ли ще пострада особено.
Единадесет години след началото на прехода фактически сме в началото на нов преход. Дали той ще е по-ефективен и икономически успешен - никой не знае. Както и в предизборната кампания, така и месец след нея все още не сме напуснали сферата на приказното. Имаме си добър цар, имаме си и прекрасна принцеса, наречена България. Дали бракът им ще продължи вечно, или не, само изпълнението на обещаните чудеса ще покаже.

Бракът между добрия цар-премиер и прекрасната принцеса България е сключен.
Новите министри носят собствената си компетентност, но политическата отговорност е само на шефа им.

Facebook logo
Бъдете с нас и във