Банкеръ Weekly

Общество и политика

БАНКИТЕ ПЛАЩАТ ДАНЪК ЛИКВИДНОСТ ЗАРАДИ ОБЩАТА НЕСИГУРНОСТ

Мотивите, които обясняват нуждата от привличане на
чуждестранни инвеститори в приватизацията на българските държавни
банки, са много, но на първо място е необходимостта от бързото
им рекапитализиране, което рязко ще повиши тяхната устойчивост
спрямо вътрешни и външни шокове. При действащ паричен съвет опасността
от внос на външни сътресения е много голяма. Защото, нека го кажем
честно, единственото, което БНБ възприе от изпълнението на международните
надзорни стандарти, е постигането на някакви минимални прагове.
На първо място, става дума за индикатори като капиталова адекватност
и минимален собствен капитал, както и за качеството на кредитните
портфейли и за размера на незабавната ликвидност.


Като собственик на своите банки държавата определено
няма средства, за да постигне тази цел. Тя не може да си позволи
и да заеме нужния й ресурс, защото Валутният борд налага особено
строг контрол върху заемите, които правителството ползва. Следователно,
ако възникне аварийна нужда от подпомагане на изпаднали в криза
държавни банки, кабинетът няма да успее да ги рекапитализира.


Предприетите досега опити за рекапитализиране на
държавните банки чрез апорт на валутни дългови инструменти подобряват
само отделни показатели, следени от надзора, но не повишават ликвидността.
Доказателство за това бе финансовата криза от 1996 година. Въпреки
че отделни държавни институции разполагаха в пасива си с валутни
ЗУНК-облигации, БНБ бе принудена да поиска и за тях процедура
по обявяване в несъстоятелност от съда. Така че свежи капитали
могат да дойдат само от чужбина.


Купувайки български банки


чуждестранните кередитни институции ще внесат у нас
и нова бизнескултура, която започва от работата с отделния клиент
и завършва с цялостната оценка и управление на риска. А и българските
банкери имат още много на какво да се учат - на нови технологии
и нови продукти, на ново отношение към клиентите и на нов подход
при управлението на персонала.


Какво ще спечелим? Ще се подобрят контактите с играчите
по световните финансови пазари, където чуждестранните банки имат
широк опит от дългогодишната си работа. С тяхно съдействие ще
се ускори и интегрирането на България не само в световната икономическа,
но и в световната финансова структура. А това означава и достъп
до многобройни кредитни линии.


Но всичко зависи от чуждестранния инвеститор. Той
трябва да е силен стратегически партньор, който може да наложи
строг корпоративен контрол, пазарна дисциплина и да изключва друг
мотив за своята дейност освен печалбата. Горчивата практика сочи,
че най-често държавните банки се използват за цели, които съществено
се различават от пазарните. Например за субсидиране на губещи
държавни предприятия или за провеждане на политики, които отчасти
имат социален характер. Тези цели нямат никакъв смисъл за приватизираните
с чуждестранно участие банки. Така се изключват всякакви възможности
за непазарно въздействие от държавата, което в крайна сметка води
единствено до масирани финансови загуби.


Последният, но вероятно и най-важен аргумент в подкрепа
на идеята за доминиращо присъствие на чуждестранните банки при
Валутен борд, е неразривно свързан със специфичната им функция
на кредитор от последна инстанция. При строг Валутен борд възможностите
на Централната банка да изпълнява тази роля са силно ограничени.
Петстотин милиона марки, с които разполага управление Банково
на БНБ, наистина не са малко средства, но отсега е ясно, че те
са недостатъчни, за да посрещнат нуждите от рефинансиране при
една по-сериозна системна криза.


Доста ограничени при Валутен борд са и възможностите
на правителството като кредитор от последна инстанция,
защото са му наложени твърди бюджетни ограничения. Затова единственият
субект, който може да поеме тази функция, са чуждестранните търговски
банки. Те разполагат с кредитни линии от своите централи, а това
е значителен по размери и твърде ликвиден паричен ресурс в допълнение
към парите в Централната банка и средствата, които правителството
би могло да задели с бюджета.


Всяка банка, която разполага с достатъчно пари


за да посрещне едно по-масирано теглене на депозити,
определено внушава доверие в потенциалните си клиенти и ги привлича.
Това е още по-важно при амортизирането на сътресенията, които
могат да възникнат по външни причини, независимо от благоприятната
вътрешна пазарна ситуация. Реалният разчет на външни ресурси е
много важно условие за своевременно овладяване на възможна паника.


Проблем за много български банки е


ликвидният данък


който те са принудени да плащат на Валутния борд,
поддържайки в БНБ прекалено много средства в напълно ликвиден
вид, и то без да им носят никаква доходност. Но те са принудени
да го правят, за да се застраховат срещу възможни бъдещи ликвидни
кризи. Аз гледам на тези свръхрезерви (минималните задължителни
резерви, които търговските банки държат в БНБ) не само като на
резултат от ограничените засега възможности за пласмента им, но
и като на една презастраховка. Българските банки предпочитат да
разполагат с повече пари, отколкото са им необходими за текущи
нужди, само и само за да не допуснат бъдещо запушване на сетълмента.


Друга причина за появата на подобен парадокс е несигурността,
която засега господства върху междубанковия левов пазар и където
е много трудно в кратък срок да се мобилизират достатъчно ресурси
за покриване на остри дефицити в разплащанията. Същевременно чуждестранните
банки у нас са освободени в голяма степен от този данък, защото
винаги могат да разчитат на почти неограничено рефинансиране от
своите задгранични централи.


Искам обаче да бъда разбран правилно. Само платежоспособните
български банки могат да разчитат на рефинансиране от чуждестранните
институции. Тази възможност изобщо не се отнася за онези кредитни
институции, които чрез ликвидните си проблеми показват своята
неплатежоспособност.


В България все още се спори дали съществува разлика
между ликвидни затруднения и затруднения поради неплатежоспособност.
Според мен ликвидните затруднения следват затрудненията от неплатежоспособност,
тъй като първоначално банките успяват с помощта на по-високи лихви
по депозитите да привлекат допълнителни средства и временно да
решат своите ликвидни проблеми. Когато обаче тяхната неплатежоспособност
се задълбочи, тя винаги се проявява като отсъствие на ликвидност.
Затова не бива да се очаква, че чуждестраннитеи банки, дори и
да заемат доминиращо положение в нашата банкова система, ще се
заемат с подпомагане на неплатежоспособните местни банки. Ето
защо


не изключвам възможността от нови фалити


на кредитни институции без системно значение.


Чрез повечето чуждестранни финансови институции у
нас органите на Банков надзор в БНБ ще получат възможност
за по-широки и по-задълбочени контакти с надзорните структури
в страните, където са разположени техните централи. Може да се
очаква, че надзорът дори ще се раздели с част от бремето, което
сега носи по контрола върху цялата банкова система. Подобно трансгранично
взаимодействие ще донесе и по-голяма прозрачност в самия надзор,
а тя, както показва и световният опит, се ползва с голяма публична
подкрепа.


Подочувам оплаквания, че работещите у нас западни
банки, ползващи неограничена гаранция от своите централи, отпускат
на клиентите си кредити, които са направо немислими като размер
за българските банки. Не съм съгласен обаче, че подобна политика
ощетява кредитополучателите и националното стопанство. По-скоро
тя ни напомня за твърде малкия собствен капитал на българските
банки, които не могат да развиват нормална кредитна дейност съобразно
банковите регулации. Въпреки това не бих допуснал и мисъл за ревизия
на наредбите на БНБ, защото такава ревизия ще донесе само нова
планина от лоши кредити. По-скоро погледът трябва да се отправи
в друга посока - да се разбере, че наложените минимални световни
стандарти съвсем не отговарят на изискванията, поставени от Валутния
борд. Валутният борд означава винаги само едно - високи капиталови
параметри. Затова българските банки са длъжни да помислят за своята


бърза рекапитализация


Положителен пример дава ОББ. Нейните акционери вече
приеха решение да вдигнат уставния й фонд и днес тя е банката
с най-голям собствен капитал, въпреки че още не може да се похвали
и с много добра капиталова адекватност.


И тук чуждестранните банки имат очевидно предимство.
Те разполагат или с много голям собствен капитал, или с почти
безгранични линии за външно финансиране от техните централи. Затова
те не изпитват каквото й да е притеснение при кредитиране и на
най-големите си клиенти. Друг е въпросът, че пред чуждите банки
е много по-трудно да се защити един бизнеспроект, отколкото пред
която и да е българска банка.


Ясно е, че


конкуренцията ще се изостри


- и това вече се чувства. Възможностите за пласмент
на привлечените средства са минимални, а банките се съревновават
за привличане на нови клиенти. Засега големите държавни банки
държат основния пазарен дял в банковата ни система. Когато бъдат
продадени, този дял ще се заеме от новите им собственици. Така
ще се създаде едно нормално съотношение и ще се изградят нормални
отношения между големи и малки банки, както е в други страни.


Смятам, че твърде малко български кредитни институции
ще могат да се заемат с


универсално банкиране


при Валутен борд. За това са необходими три условия
- институцията да е наистина голяма, да разполага с по-голям собствен
капитал и да стои добре на пазара за депозити.


За малките частни банки ще е все по-трудно да се
занимават с универсално банкиране и ако искат да се насочат в
друга област, те трябва своевременно да потърсят своята пазарна
ниша. Иначе съотношението между универсални и специализирани банки
се формира на пазарна основа и съобразно волята на техните акционери,
а не се управлява от държавата.


Навлизането на чуждестранните банки и ограниченията
на Валутния борд неизбежно ще променят и цялата досегашна корпоративна
култура. По света акционерите диктуват правилата на играта и би
било нормално така да е занапред и у нас. Трябва да признаем обаче,
че нашите държавни банки показаха как държавата не може да диктува
волята си на техните управители, опитвайки се да ги приучи към
пазарна дисциплина. За целта се разработваха много скъпи и сложни
системи, които да принудят управата на държавните банки да работи
ефективно с ориентация към печалбата. А световният опит предлага
едно много просто решение - приватизацията, стига кормилото да
се предаде на стратегически грамотен инвеститор, който знае какво
иска и как да го постигне.

Facebook logo
Бъдете с нас и във