Банкеръ Weekly

Общество и политика

БАЛКАНИТЕ ОЩЕ ПЛАЩАТ ДАНЪКА ЗА ОТОМАНСКОТО НАСЛЕДСТВО

Още от времето между двете световни войни някои западни политици в редки пристъпи на откровеност и с достатъчно снизходително чувство за хумор характеризират Балканите като път към ада, постлан с лошите намерения на великите сили.


Двуполюсното разделение на Европа, начертано първа в Ялта и закрепено с подписите на победителите във Втората световна война в Потсдам и Париж създадоха


един свят на свръхпротивопоставяне


който беляза период на затишие на Балканите. Доста относително, впрочем (гръцката гражданска война и режима на полковниците) и заредено с тревожното противоречие на очаквания и амбиции, заплашващи да избухнат при първото нарушаване на световното статукво. Тази напрегнатост особено остро се чувстваше в инкасиралата най-сериозни изгоди от изхода на войната Югославия. Независимо от етническия си произход (хърватин) Йосип Броз Тито на практика реализира в голяма степен старата великосръбска идея. Федерацията разполагаше с доста ограничени на практика права на съставляващите я републики и с абсолютните права на Белград да взема всички важни решения. Като се прибави към това и осигурената (и от споразумението Сталин-Чърчил от зимата на 1944-а) относителна еманципираност на Югославия от Съветския съюз, в двуполюсния свят Тито и неговата федерация претендираха за приотитетна роля. И в известен смисъл я играеха - Югославия дълго председателстваше Съюзът на необвързаните, каквото и да означаваше това формирование, в което съжителстваха Индия и Куба, например.


Междувременно икономиката се развиваше болезнено неравномерно, южните региони драматично изоставаха от северните, миграцията - вътрешнофедеративна и имиграцията - извън Югославия задълбочаваха така и незарастналите рани от минали и новосъздаващи се етнически и териториални проблеми.


Затова съвсем естествено след падането на Желязната завеса


дезинтеграционните процеси в Югославия


се развиха с главоломна бързина. На практика в Европа се рушеше не просто нейния Ялтенски модел, но и наложеното във Версай териториално и етническо решение. Без да ни се ще да чоплим скорошни, незаръбели рани, ще припомним само, че при разпадането на СССР се проля значително по-малко кръв, отколкото в Босна (тук не става дума за конфликтите в Руската федерация!). А Чехия и Словакия кротко разделиха гордостта на първия чехословашки президент Масарик от 1918 година. Доколко ползотворно бе това решение ще покаже времето, но на практика въпроса бе решен с една мирна подписка на Вацлавски наместни, с едно ясно изразено желание на Братислава и спокойно довиждане, закрепено с гласуването в последния чехословашки парламент през 1992 година. Година, в която Босна гореше.


Сега отдавна тлеещия дим в


Косово пламна в барутен огън


и Контактната група за Босна набързо се преквалифицира в косовска. Ала както и по времето на босненския конфликт, тъй и днес противоречията между нейните членове показват, че великите сили все още недостатъчно добре разбират както природата, тъй и причините за несекващото етническо напрежение на Балканите. И не само те - в коментарите на целия европейски печат само един германски вестник мимоходом спомена за вековните последици от османското робство.


Да, Косово наистина е сръбски символ. Но от 1389 година, когато крал Лазар губи тук последната битка с османците, живота си и своята средновековна държава, е изтекла много вода. Пък и символите са оправдание, а не причина за една или друга политика. Даже по времето на тоталното идеологизиране на света идеологиите бяха само удобното прикритие на интересите.


Какво накара Милошевич


да отнеме съществуващата до началото на това десетилетие автономен статут на най-южната сръбска провинция? Достатъчно е да се погледне картата. Едно евентуално присъединяване (сега се говори за независима държава Косово, но то е за наивници) на тази земя към Албания би докарала сегашната изолирана в планините, бедна и крайно лошо уредена държава твърде близо до Белград. Но може би Сърбия би преглътнала и това. Ала малко по на юг Косово опира почти до Скопие. А Македония бе единствената държава, която съумя да се отдели от Югославската федерация без никакви проблеми. И която няма проблеми с Белград и сега, независимо от привидно различните приоритети във външната политика. Това не става без споразумяване. Но броя на живеещите в Македония етнически албанци е почти подавляващ, в края на миналата година там имаше бунтове, които напомняха, макар в безкръвен вариант ставащото сега в Прищина и околните села.


Не е ясно къде и защо наблюдателите виждат участието на България в една бъдеща война с епицентър Косово, но това се говори и пише.


Нека го кажем направо - участието на


България във военен конфликт


е възможно само ако бъде нападната. А македонския президент Киро Глигоров в своето своеобразно послание към евентуалния си приемник преди три седмици хвърли в лицето на страната ни толкоз нечистопътни политически инсинуации и откровени клевети, че ако българите не търсеха диалог със Скопие дори на твърде висока цена, би трябвало България да отзове посланика си.


Гърция също побърза да постави препядствия пред така наречения план Михайлова (съгласуван, впрочем с официален Вашингтон), тъй че засега Декларацията на българската външно министерство по проблема за Косово остана самотен глас. Е, в стила на класическата балканска подозрителност е въпроса: какъв дивидент чака Атина от поредния балкански проблем? Гръцкият външен министър бе в Белград, но дали е въпрос само на предимство в инициативата?


Макар че, независимо от добрите намерения и нашата дипломация не е на ниво. Дори само по отношение на бързината, с която един замисъл става дипломатическа акция. Да не говорим за затрудненията, които биха възникнали пред министър Надежда Михайлова при нейна среща с Милошевич заради участието й в опозиционните митинги в Белград миналата зима.


Когато се лее човешка кръв


съвременния свят не може да е безучастен. Насилието днес неизменно интернационализира всеки вътрешен проблем. Дори ако приемем твърдението на Слободан Милошевич, че Косово е точно такъв. Но търсенето на силов изход от кризата в случая е прекалено опасно: Милошевич губи и ако отстъпи, и ако се съпротивлява. Заради Дейтън той получи достатъчно потупвания по рамото от Запад. И не по-малко проклятия от сънародниците си на север. Ако ги получи и от юг? И международната общност, и контактната група, и САЩ трябва да се съобразяват с днешните политически реалности в Сърбия. На изборите за сръбски президент във врата на милошевия кандидат дишаше не друг, а войводата Воислав Шешел. Неговите възгледи са известни. Дали след падането на сегашния югопрезидент в Сърбия има политик и политическа сила, които да са в състояние да опазят реда и мира не само в страната, но и на Балканите? Това е въпрос, който засега няма отговор.


Днес на Балканите не се дели Османското наследство. Но все още се плаща данъка върху него. И той никак не е лек. Доказват го и последните събития. Големите играчи на световната политическа сцена трябва да разберат истинската причина и за националните вражди, и за партизанската и идеологическата острастеност, толкоз характерни за района. А е просто -


той е изцяло беден


и отгоре на всичко неравномерно беден. Със сходна стопанска структура, което предполага ожесточена конкуренция. Населен от хора със сходен манталитет, нрави, традиции, та дори характери. Формирани в рамките на една империя, в която султан Селим Трети започваше плахите си реформи кажи-речи по времето, когато Наполеон прекрояваше картата на Европа и разнасяше идеите на френската буржоазна революция. Яйцето, от което - с цял век закъснение след западноевропейските си посестрими - се излюпиха балканските нации, отдавна миришеше.


Някога изхода е търсен в идеята за прословутата Балканска федерация. Романтична и неосъществима. Дори само поради факта, че се лансираше в епоха, когато на полуострова едва се изграждаха националните държави. Което като процес и резултат очевидно още не е завършено.


На Балканите днес им е необходимо икономическо и търговско сътрудничество. И помощ, особено за изостаналите. Лошото е, че


когато почне да гърми


обикновено е късно да се купува чадър.


Е, светът може и да не е същия, но засега само Хемингуей е казал Сбогом на оръжията. Изграждането на една система за колективна сигурност на Балканите със съответните гаранции може да внесе и успокоение, и разум.


Що се отнася до войната и военщината, ние по-скоро споделяме възгледите на Ярослав Хашек, изразени от прочутия му герой Йозеф Швейк.


Може и да е бил идиот. Но мъдър.

Facebook logo
Бъдете с нас и във