Банкеръ Weekly

Общество и политика

БАГДАДСКИЯТ СИНДРОМ В ДИПЛОМАТИЧЕСКАТА ИГРА

Кратерът на първата голяма война през ХХI век избълва много военнополитическа лава. Световната сила САЩ срещу местния диктаторски режим в Ирак. Джордж Буш-младши срещу Саддам Хюсеин. Вашингтон срещу Багдад. Далечният Запад срещу Близкия изток. Стара Европа срещу Америка или обратно. Демокрацията срещу диктатурата. Модерният свят срещу тероризма... Допустими или не, верни или неверни, дипломатични или груби, тези противопоставяния са част от актуалните названия на войната и донякъде потвърждават съжденията на Уинстън Чърчил, който някога казал за Ирак: Това място е неконтролируемо. В шумотевицата на иракската война става все по-трудно се дефинира сблъсъкът между външнополитическата бруталност и вътрешнополитическата тирания.Проява на лекомислие е някой да се съмнява в изхода от военното противостояние между Америка и Ирак. Също такова лекомислие е обаче да се приема, че военната победа задължително означава и политическа победа. Поне в смисъла на едно бъдещо демократично устройство на Ирак. Съмненията за времето след Саддам Хюсеин са реални не само за политическото устройство на Ирак, но и на Близкия изток като цяло. Проблемът Саддам Хюсеин в крайна сметка не е само военен проблем, а и политически. Политическите бомби за разлика от умните бомби на военните, отдавна са в подсъзнанието на Близкия изток. И последиците от тяхното избухване все още изглеждат непредвидими. И това е така, защото моделите за демократично устройство край Тигър и Ефрат малко приличат на тези по поречието на Потомак, Сена или Шпрее.Извън военните сводки, изминалата седмица поднесе събитие, което носи много по-голям заряд от ракетите Томахоук. Ние имаме съюзници, които са на друго мнение. Но сега на дипломатическо равнище не става дума за миналото, а за това как да осигурим на иракчаните едно по-добро бъдеще. Това е изказване на говорителя на Държавния департамент и то не би могло да означава друго, освен че американската дипломация отново се активизира. Посещенията на държавния секретар Колин Пауъл в Анкара и Брюксел са първият дипломатически опит след началото на войната за подреждане на представите за следвоенен Ирак и за предефиниране на драматично разминалите се интереси на съюзниците. Войната е факт, който по принцип прави от предвоенните теми история, а от следвоенните бъдеще, което би трябвало да се случи. Малко преди новото активиране на дипломацията бившият американски президент Джордж Буш-старши формулира това, което най-много го ядосва в момента. За германския вестник Велт ам зонтаг Буш-старши каза: Това, което най-много ме нервира, е критиката към политиката на президента и на неговия външен министър Колин Пауъл. Казват, че тя се била провалила. Предизвикателствата пред сегашната администрация са много по-големи и различни по своето естество от тези през 1990 г. и затова не може да се сравняват. На въпроса как си обяснява френската позиция, Буш-старши дълго мълчи и после кратко отговаря: Те са французи. В друго интервю за списание Нюзуик Буш-старши е още по-директен. Мразя, казва той, критиката срещу Колин Пауъл, независимо откъде идва. Всъщност критиките към Пауъл не бяха малко. Те започнаха от обвиненията за погрешно преценената решителност на Франция и Русия, минаха през студените отношения с Германия и рикошираха в проблемите с Турция. На фона на тези критики обиколката на американския държавен секретар в Турция и Брюксел показва, че времето на Пауъл тепърва започва. Бившият военен стратег и сегашният първи дипломат на Съединените щати би трябвало най-добре да усеща, че е нужна промяна не само на военната стратегия, но и на дипломатическата. Те и двете са изкуството на постоянното приспособяване, обуславяно от динамиката на действията и противодействията на противниците в процеса на конфликта. Но дипломатическата офанзива на Пауъл има и други причини. Поне една изглежда достатъчно сериозна. Никой няма интерес от възобновяване на предвоенните дискусии за Ирак. Това със сигурност е пресметнато не само в Съединените щати и техния най-близък съюзник Великобритания, но и във Франция, Германия и Русия. От патовата предвоенна ситуация и от положението война е възможен само един разумен ход - много дипломация по темата следвоенен Ирак. Франция вече дава ясни сигнали, че концентрира дипломатическите си усилия за следвоенен Ирак. Това, че ние сме против войната, съвсем не означава, че желаем победа на диктатурата над демокрацията... Американците не са врагове... нашият лагер е този на демокрацията, каза френският външен министър Жан-Пиер Рафарен. Тези изявления са симптоматични. Особено като се знае, че френският президент Жак Ширак и президентът на Съединените щати не са си говорили по телефона от 7 февруари. Париж мисли за следвоенен Ирак не само заради фаворизираните икономически причини, но и заради сериозни геополитически сметки. Нормално е да се очаква Франция да се стреми да закрепи разклатената роля на ООН. Та тя държи в организацията най-важната си карта - постоянен член на Съвета за сигурност. Без американците това няма как да стане, а в момента влиянието на Париж върху политиката на Вашингтон е нулево. Ролята на Съвета за сигурност на ООН е в пряка зависимост от дипломатическата игра за следвоенен Ирак. Съединените щати също имат интерес, защото ООН си остава стратегически форум, особено за разрешаване на кризи като тази в Афганистан. Докато Европейският съюз и НАТО все още не са се върнали към нормалния си живот, дипломатическото уравнение остава сложно. Не само Франция, но и Германия разбира, че сериозни разговори за общата европейска външна политика и политиката за сигурност могат да се водят само след преодоляване на предвоенното дипломатическо фиаско и след приключването на иракската криза. Впрочем, ставащото в Ирак ще има и вътрешнополитически последици. Войната ще повлияе върху всички следващи избори. При това не само в Съединените щати, а навсякъде. Причините, развоят и изходът от нея ще укрепят или разрушат много политически съдби. Оценката и интерпретацията на войната ще е лакмусът за способността на политическите елити да предлагат изход от военното напрежение и завръщане към нормалните предизборни политически дебати като работни места, данъци, цени и т.н. Но дотогава ще си задаваме въпроса дали от решение на геополитически, политически или икономически проблеми багдадският синдром няма да стане причина за такива проблеми. Той ще виси във въздуха до момента, в който, както казва еврокомисарят по разширяването Гюнтер Ферхойген, разумни хора ще седнат и ще обсъдят трансатлантическите отношения.

Facebook logo
Бъдете с нас и във