Банкеръ Weekly

Общество и политика

АРОГАНТНАТА ИМПЕРИЯ

КЪДЕ СБЪРКА БУШ?Джордж У. Буш влезе в Белия дом само с две-три, но затова пък кристално ясни идеи за бъдещата външна политика на САЩ. Той не изглеждаше твърде заинтригуван от останалия свят. През всичките години, докато баща му (бившият американски президент Джордж Буш) кръстосваше земното кълбо последователно като дипломатически пратеник в Китай, посланик в ООН, директор на ЦРУ и президент, Буш младши излезе само няколко пъти извън границите на родните Съединени щати. Администрацията на предшественика му Бил Клинтън често бе критикувана, че е прекалено ангажирана в агресивното изграждане на положителен образ на американската нация пред света и че води заплашителна дипломация. Ето защо Джордж У. Буш заложи на коренно различната стратегия: Америка трябва да се превърне в скромна нация, да се отдръпне от ангажиментите си в чужбина и да не се намесва във вътрешните проблеми на други страни. От началото на 90-те години на XX в. лидерите на управляващата в момента американска Консервативна партия подчертават, че в съвременния свят властват две реалности. Едната е глобалната мощ на Съединените щати, а другата - разпространението на все нови и нови международни договори и закони. Краят на Студената война бе белязан от общото желание на повечето държави да постигнат международен консенсус по проблеми като военните престъпления, сухопътните мини и биологическите оръжия например. Администраторите на Буш направиха абсолютно точен обзор на международното положение. Единственият им проблем бе, че накрая си извадиха твърде странен извод - Америка има ограничена свобода на действие в този нов свят. За останалите държави бе напълно необяснимо защо най-могъщата нация в цялата история на цивилизацията заема позицията на слабия - обграден, обиден и атакуван от всички страни. Първоначалното впечатление на световната общественост след идването на Джордж У. Буш на власт бе, че Съединените щати се държат като бик, яростно блъскащ се в прегради, които само той вижда.През първата година от управлението си президентът Джордж Буш-младши изтегли страната от пет международни договорености и направи това безцеремонно и демонстративно. Той се оттегли от почти всички дипломатически мисии, в които се бе ангажирала администрацията на Клинтън - от Северна Корея до Близкия изток. Вашингтон възприе коренно различен дипломатически тон, който сякаш бе замислен да обиди целия останал свят. (Тук трябва да се отбележи, че Джордж У. Буш дълбоко уважава покойния американски президент Теодор Рузвелт и дори е поставил негов портрет в Белия дом. Струва си да му бъде напомнена една от най-известните фрази на Теди Рузвелт: Говори меко и си носи дебела тояга). Ключовите фигури в администрацията на Буш рядко пътуваха в чужбина, чуждестранните официални гости бяха удостоявани само с формални кабинетни посещения и държавните официални вечери бяха забравени. За една година американският президент посети по-малко чужди държави, отколкото който и да е от неговите предшественици през последните 40 години. И въпреки това той се справи далеч по-добре от вицепрезидента Дик Чейни, който напусна САЩ само веднъж след поемането на поста си.11 септемврисамо добави още един пласт от нападателност към външната политика на Буш. Разбираемо шокираната и жадуваща за отмъщение държавна администрация реши, че се нуждае от абсолютна свобода на действие. Когато НАТО, за пръв път в своята история, включи в действие клаузата за самоотбрана от правилника си и предложи на Америка пълна подкрепа, Вашингтон равнодушно сви рамене. Участието на останалите членки на Северноатлантическия пакт във войната в Афганистан бе по-скоро символично. Като организация НАТО се подчинява на строги вътрешни закони, които бяха припомнени по време на кампанията в Косово. САЩ обаче обясни дори на своите най-близки съюзници, че в такъв случай просто не се нуждае повече от тях. Така в очите на останалия свят трагедията на 11 септември 2001 г. имаше твърде парадоксален ефект върху американската политика - Щатите мобилизираха цялата си мощ и едновременно с това ограничиха международните американските интереси. Вашингтон изведнъж се оказа подготвен и решен да действа, но само в името на своята собствена сигурност. Дори и превантивно, ако е необходимо. Разбира се, администрацията на Джордж Буш- младши може с право да твърди, че светът недооценява опитите й да се сближи с останалите нации. В крайна сметка САЩ си сътрудничиха с ООН в Ирак, увеличиха международната финансова помощ с 50%, обявиха програма за борба със СПИН на стойност 15 млрд. долара и формално благословиха палестинската държава. И все пак нито една от тези иначе достойни за уважение инициативи не си спечели достатъчно международно благоразположение. Причините за това са прости - през цялото време администрацията на Буш подхождаше към въпросите на международното сътрудничество с неохота и неприкрита липса на искреност. През последната година президентът Буш де факто престана да прави каквито и да било опити да помага на мирния процес в Близкия изток. Случаят Ираксе оказа най-смущаващата проява на дипломатическо лицемерие. Американският президент получи отлични оценки за превъзходната си реч през Съвета за сигурност на ООН през септември 2002 година. Тогава той призова Обединените нации сериозно да подканят Ирак да се съобразява с техните резолюции и да опитат с оръжейни инспекции за последен път. За нещастие това блестящо слово бе помрачено от предхождащите го изявления на вицепрезидента Чейни и на министъра на отбраната Доналд Ръмсфелд, които нарекоха оръжейните инспекции шарлатанство. Тази непоследователност всъщност дискредитира американската външна политика и показа на света, че Щатите са твърдо решени да отидат на война. Единственото им колебание в началото бе дали да се потрудят, за да получат официалната благословия на ООН за операцията, или не.За да влоши нещата допълнително, само няколко седмици след приемането на новата резолюция на ООН за подновяване на оръжейните инспекции, администрацията на Буш започна масирано съсредоточаване на войски по границите на Ирак. Дипломатите бяха обещали добра воля и търпение, докато инспекторите си свършат работата; военните се готвеха за неизбежната война. Чудно ли е тогава защо останалите държави (дори онези от тях, които бяха склонни да подкрепят войната с Ирак) възприеха американската дипломация като най-обикновен цирк, целящ просто да спечели повече време за предвоенна подготовка?Любимата дума на Джордж У. Буш е глаголът очаквамТой очакваше от палестинците сами да обърнат гръб на Ясер Арафат. Той очаква останалите държави да заемат ясна позиция - за или против САЩ. Той очаква, че Турция ще му сътрудничи безусловно. Целта е очевидна - на американската външна политика е позволено да показва само сила и самоувереност, никога слабост и недоумение. Доналд Ръмсфелд обича да цитира една реплика на прословутия чикагски гангстер Ал Капоне: Човек може да получи много повече с добра дума и пистолет, отколкото само с добра дума. И пеленачето знае, че в дипломацията изисканият стил и добрият тон са от съществено значение. Показателен е следният факт - администрацията на Бил Клинтън използва военна сила три пъти - по време на конфликтите в Босна, Хаити и Косово. В нито един от посочените случаи Вашингтон не се обърна към Съвета за сигурност на ООН. Въпреки това обществените дискусии бяха сведени до минимум. Генералният секретар на Обединените нации Кофи Анан дори направи изявление, което оправдаваше действията в Косово, тъй като суверенитетът на една държава не може да бъде използван като прикритие за престъпления срещу човечеството. Днес Кофи Анан нарича войната в Ирак незаконна. Въпреки че администрациите на Клинтън и на Буш-старши също водеха агресивна външна политика, тогава хората (в това число и американците) някакси не се нуждаеха от обяснения за намеренията на Вашингтон. Буш-младши не е виновен, че след 11 септември общественото мнение наистина се промени драстично. След терористичните актове в Ню Йорк и Вашингтон американският президент бе принуден да действа от позицията на силата. И все пак не беше ли по-добре да се опита да бъде едновременно силен и склонен към компромиси и международно сътрудничество? В крайна сметка нали целта е да се сплашат нашите врагове, а не да се хвърли в ужас целия свят?

Facebook logo
Бъдете с нас и във