Банкеръ Weekly

Общество и политика

АНТИКВАРНА СТОКА ПОЛУЧИ ВИЗА ЗА ЧУЖБИНА

Почти бяхме забравили за онзи домоизносен инцидент отпреди пет години, който завърши със скандал, но пък без последствия. Сега се налага да го припомним, защото някои разпоредби на Министерството на културата подновяват същата дейност, а следователно създават условия и за повторение на случилото се...


На 6 януари 1993 г. със заповед N ЦМ-4, подписана от директора на Националния център за музеи Алберт Бенбасат, се разрешава на различни фирми износът на етнографски материали. Това е добре - известно е, че във всяка област пазарните взаимоотношения се регулират от оборота и от баланса между износа и вноса. Пък и у нас бързо нароилите се антиквариати (повечето от които са откровени вехтошариати) вече бяха поели посредническата дейност, макар в целия й обем да я изпълняваха откъслечно и несистемно. Бяха се появили и турските фирми, които с голяма пъргавина изкупуваха традиционни, макар и стари български килими от Чипровци, Котел, Берковица, Самоков и други. Но никой нямаше представа, че последвалият домоизнос може да приеме промишлени размери.


А това стана! В протоколите четем например за износа на 256 бр. гърнета и стомни, за 113 бр. керамични делви, за 53 бр. дървени ракли и т.н. Очевидно комшийските фирми прекупвачи бяха намерили добър пазар за тази стока, все още (!) възприемана у нас като вехтории от отминал бит, като ненужни боклуци от прабаби и дядовци. В съзнанието ни още не бе прескочила онази простичка мисъл, която автоматично преобръща стойността на семейните реликви. Приемствеността между поколенията в един род се осъществява не чрез тракийските съкровища и печатите на цар Симеон I, а именно чрез онаследените вещи и атрибути на домашния бит. На това равнище приемствеността се осъществява у дома, а не в музея.


Докато чакахме осенението (!), ТИР-овете потеглиха през границите ни. После в един от тях бяха открити антични съдове, маркирани чрез събирателното понятие гърнета и стомни. Формално погледнато, амфората също е гърне, а гръцката ваза може да се приеме и за стомна. Това хитруване породи и споменатия вече скандал, подсказвайки, че в благословената от Министерството на културата експортна дейност има нещо гнило.


Последвалото затишие позволи да се състави по-пълна картина на нещата. Техниката горе-долу се изясни. А сигналите на НСБОП подсказаха, че в страната има фирми, които чрез силови прийоми - прилагани включително и към представителите на НСБОП - измъкват стоката от села и паланки, респектират (!) комисиите за оценка и подменят съдържанието на ТИР-овете според куража си. Само турските търговци прекупвачи на килими продължиха още известно време да се допитват до специалистите от Етнографския музей, но след година-две и те забравиха пътя към този музей. В Западна Европа обаче и най-малкото парченце запазен български килим влиза в употреба - в Париж например и в момента се продават ориенталски чехли и папуци, изработени и декорирани точно с тези парчета от български килими, тъкани в началото на века, та дори и в края на ХIХ век.


И докато домоизносът поне официално бе силно съкратен, в началото на тази година Министерството на културата изфабрикува заповед Р2 09-15 от 15 януари 1998 г., подписана от заместник-министър Поляков. В нея се използва Постановление на МС 493 от 23 декември 1997 г. за режима по износа и вноса, за да се възобнови печално популярната от 1993 г. практика. И за да не би да забравим заповедта, г-н Поляков пуска нова - 45-00-75 от 9 април 1998 г., с която цели приобщаването на специалисти от НИМ към експертизата на предназначените за износ предмети с историческа, археологическа и антикварна стойност. Веднага прави впечатление, че в сравнение със заповедта от 1993 г., която визира само предмети от традиционната и градска култура, тук спектърът е разширен. Но пък с нищо не личи предшестващият печален опит да е осмислен. Така домоизносът отново получава покровителството на държавата, а размерите му отново доближават промишлените.


Първи сигнализираха от Добрич и по стар навик откриха причинителя на злото сред най-ниския пласт на тази търговия - прекупвачите, цигани. И пак по стар навик от Добрич се обърнаха за помощ към държавата. В един столичен всекидневник от 9 април 1998 г. директорът на етнографския комплекс Старият Добрич н.с. Евгени Сачев се оплака от домоизноса (основателно!) и подкрепи аргументите си с цени от световните каталози, които бяха силно завишени. Тревогата, разбира се, се оказа основателна, защото Старият Добрич бе заплашен от тайна приватизация и едва преди месец проблемът успя да се реши благоприятно с намесата на министъра на културата.


Но проблемът остава!


Домоизносът, особено когато е в промишлени количества, подсказва, че не става дума за обикновена търговия, за нормална експортна дейност, а за нещо повече. За разграбване! При това сигурно на всички е известно, че материалната култура на стария български бит не се регенерира, не може да се компенсира с никакъв внос, заличава окончателно родовата и историческата памет на индивидуално равнище. И всичко това за шепа центове, които сръчните комшийски търговци превръщат в суми с три и повече нули.

Facebook logo
Бъдете с нас и във