Банкеръ Weekly

Общество и политика

АМЕРИКАНСКОТО ЗАВРЪЩАНЕ В НЮ ЙОРК

Променя ли американският президент Джордж Буш иракската си политика? Въпросът стана актуален, след като държавният секретар Колин Пауъл обяви, че е получил указание от Белия дом да започне преговори за нова резолюция на Съвета за сигурност, която да разшири ролята на ООН в Ирак. Ние призоваваме международната общност да върви заедно с нас, каза Пауъл пред журналисти, но подчерта доминиращата роля на Съединените щати. В прав текст това означава, че Вашингтон няма да се откаже от военното командване на бъдещите стабилизиращи сили на ООН. Идеята за мандат на ООН бе съобщена за пръв път от заместник държавния секретар Ричард Армитидж, седмица преди Колин Пауъл, американският дипломат номер едно, да я съобщи официално. Това време бе необходимо не само да се проверят настроенията на другите страни членки на Съвета за сигурност. Твърди се, че генералният секретар на ООН Кофи Анан вече е уверил, че каквито и да са международните сили, те трябва да имат общо командване и то ще бъде в ръцете на Съединените щати. Времето бе необходимо и да се провери доколко Пентагонът е готов да сподели идеята за политическата корекция в подхода при стабилизирането на Ирак. Министърът на отбраната Доналд Ръмсфелд дълго време не криеше, че неговото ведомство не одобрява разширяването на ролята на ООН и интернационализирането на операцията в Ирак. Само часове след като проектът за нова резолюция стана публичен, Доналд Ръмсфелд направи странен коментар. Иракските сили за сигурност са по-важни за стабилността на страната, отколкото международните умиротворяващи сили, каза Ръмсфелд на път за Близкия изток.Всъщност въпросът за участието на ООН в стабилизирането на следвоенен Ирак е актуален много отдавна, може би още от момента, в който бе свален режимът на Саддам Хюсеин. Близо четири месеца американският президент се придържаше към стратегията на самостоятелните действия в Ирак. Много анализатори имаха лошо предчувствие (виж. в. БАНКЕРЪ, бр. 16, 29 и 34) просто защото иракската стратегия на Съединените щати не само засегна трансатлантическите съюзнически отношения, но и защото все още светът не е намерил по-добро място от добрата стара ООН за решаване на следвоенните войни. Още преди войната беше ясно, че само нейният дипломатически паркет може да понесе сложната игра на международни отношения за времето след бащата на всички финтове, както наричаха Саддам Хюсеин (виж в. БАНКЕРЪ, бр. 38 от 21.09.2002 г.). Засега светът разполага само с тази световна организация, която през втората половина на миналия век си изгради добър рефлекс за споделяне на отговорност, което в крайна сметка е и пътят за решаването на конфликти. Подобни примери имаме и от най-близкото минало. След корейската война Съединените щати са представени в Южна Корея с мандат на ООН и с подкрепата на други страни. Същевременно военното командване на тези сили се осъществява от Съединените щати. Подобна конструкция - мандат на ООН с ясно обозначено военно командване - бе използвана и в Източен Тимор. Кървавите етнически размирици там бяха потушени от сили на ООН под австралийско командване. Освен тази фундаментална роля на ООН има и други причини правителството на Съединените щати да промени иракската си стратегия. Между тях са огромните финансови разходи, които правят американския Конгрес твърде неспокоен, политическият вакуум в следвоенен Ирак, който се превръща в криво огледало за стабилността в целия регион, и, естествено - негативното влияние на събитията в Ирак изобщо върху войната срещу тероризма. Неприятен и показателен е фактът, че в Ирак загинаха повече американски войници след войната, отколкото по време на военните действия. Съвсем не безобидна причина са и наближаващите президентски избори в Съединените щати. Според моментните снимки на обществените настроения, президентът Буш се радва на 55% подкрепа сред избирателите. А след победата в първата иракска война баща му имаше 77% одобрение като президент. Рискът от бездействие е по-голям, отколкото ако действаме, казваше преди войната вицепрезидентът Дик Чейни. Това звучеше като сериозен аргумент. Сега четири месеца откакто е обявен краят на военните действия, рискът от дипломатическо бездействие изглежда твърде голям и мотивира по-голямата военна и политическа роля на ООН.Съединените щати очевидно търсят промяна на иракската си стратегия и решението да се проведе дипломатическа офанзива за нова резолюция на Съвета за сигурност означава поврат в политиката на президента Буш. Този поврат слага началото на сложни и трудни преговори първо вътре в щатското правителство, а след това и с членовете на Съвета за сигурност. Дипломатическата игра ще бъде сложна, защото в търсенето на допълнителен ресурс Съединените щати ще направят всичко, за да запазят властовите отношения в Ирак. При това времето за постигане на положителни резултати е ограничено. До края на месец септември, когато ще се открие Общото събрание на ООН и пред него ще говори американският президент, трябва да се натрупат дипломатически факти. Някои европейски правителства, които бяха против войната да започва без мандат на ООН, със сигурност вече анализират новата ситуация и най-вероятно започват да си задават фундаменталния въпрос дали промяната в иракската политика би могла да означава и завръщане на самотната суперсила Америка към интегрираните действия? Още е много рано да се отговаря на този въпрос. Във всеки случай за едно подобно завръщане носи отговорност не само Америка, но и европейските й съюзници и Русия. Със сигурност ще бъде много глупава политика на европейските съюзници, ако предвоенните и военните действия на Съединените щати, приемани от тях за грешки, сега вземат първенство в аналитичния процес. Те естествено ще припомнят тезата, че следвоенното устройство на Ирак предлага много повече трудности, отколкото самите военни операции. Естествено преговорите за новата резолюция ще минават по формулата: Интернационализация на военните мерки в Ирак равно на интернационализация на стабилизирането на Ирак. Съблазънта от натрупването на прекалено много дипломатически трофеи обаче със сигурност ще бъдат много сериозна грешка. Поради една проста причина - Европа има огромен интерес това неконтролируемо място, както Чърчил наричаше Ирак, да бъде стабилизирано и трансатлантическият партньор отвъд Океана да не се втвърдява повече, изнервен от тегобите на иракското блато. При това интересът има много сериозни политически и икономически характер и си струва европейските трансатлантически съюзници, особено Франция и Германия, също да намерят собственото си завръщане... в Ню Йорк. Причината е очевидна. Светът наистина все още не познава по-добър политически фундамент за решаване на конфликти освен споделената отговорност на територията на добрата стара ООН. В крайна сметка това е здравият политически разум, още повече че отговорността се споделя по-добре, след като светът бе освободен от един диктатор. Освен това още по-очевидно е, че колкото по-дълго се спори, толкова повече хора в Ирак ще умират, а това ще е последният мръсен трик на бащата на финтовете, както наричаха Саддам Хюсеин.

Facebook logo
Бъдете с нас и във