Банкеръ Weekly

Общество и политика

АЛЖИРСКАТА ПРЕЛЮДИЯ КЪМ ВОЙНАТА С ТЕРОРА

Гледката на срутващите се кули-близнаци на Световния търговски център в Ню Йорк на 11 септември 2001-ва ужаси света. Зад нея човечеството видя жестокия лик на тероризма, превърнал се в глобална заплаха. От този ден, казват, води началото си една трета световна война - на демокрацията срещу тероризма. Война, която в Алжир започна десетилетие по-рано и която малко познаваме. Погледът към Алжир не е случаен. Днес ние, жителите на Стария континент, следим събитията в Афганистан, действията на коалицията в Ирак и някак недоглеждаме другите антитерористични фронтове. Като този в Алжир например, където мюсюлмани се противопоставят на ислямския екстремизъм и тероризъм. В 33-милионен Алжир, втората по територия държава в Африка, ислямът е държавна религия. През последните три десетилетия развитието на страната се базира основно върху петрола и природния газ, които дават 96% от валутните й приходи и формират 30% от БВП и 60% от бюджета й. Малко след като получи независимост през 1962 г., в Алжир бе установена централизирана система с присъщия й авторитаризъм и тоталитаризъм, които навремето характеризирахме с термина арабски социализъм. Наред с първоначалните успехи, дължащи се в голяма степен на съхранения ентусиазъм от победата в националноосвободителната война, системата бързо поражда и много проблеми. Неефективни инвестиции, силно социално разслоение, семейственост в управлението, корупция са основните сред тях. В това състояние на упадък на обществото сривът на петролните цени през 1986 г. създава допълнителни предпоставки за напрежение. Формира се взривоопасна смес, която през 1988 г. избива в размирици в столицата и из страната. Държавата е отслабена, но ръководството й я ориентира към многопартийна система и избори. Ислямският фундаментализъм, който процъфтява сред беднотията и социалното недоволство, се активизира. В страната се завръщат алжирците, които са участвали нелегално във войната в Афганистан и след изтеглянето на съветските войски оттам търсят приложение за военния си опит. Към тях се присъединяват техни сподвижници от други арабски страни, чиито основни качества са умелото боравене с оръжието и фанатичната привързаност към фундаменталистките догми на исляма. Ислямистките активисти превръщат джамиите в трибуни за пропаганда. Използвайки ги като легална база, Фронтът за ислямско спасение се стреми да овладее страната и да й наложи Шариата за основен закон. Проведени в такава обстановка, изборите през 1991 г. не могат да се нарекат нормални, не могат да се приемат за цивилизовани и честни. За да запази светския характер на държавата, основните цивилизационни ценности и свободи, армията се намесва и прекратява изборния процес.В отговор екстремистите потапят страната в кръв. Оръжието вече не се крие, целите - също. Първите жертви са журналисти, културни дейци и студенти, след това представители и поделения на силовите структури и държавната администрация. Много бързо стрелбата и атентатите стават повсеместни, ужасяват с безсмислието и жестокостта си. Войници, хора на интелекта, жени и деца - терористите не подбират жертвите. През 1992 г. е убит президентът на страната Ахмед Будиаф. Сетне автобус със запалянковци, отиващи на мач, е спрян и всички пътници са разстреляни. Пред друг автобус с цивилни е поставена фалшива бариера, сетне, за да не хабят муниции, терористите просто режат главите на пасажерите на дръвник. Заспало село из Високите плата е нападнато посред нощ. Избиват всички, плячкосват го и го подпалват. Примерите са много, историите - коя от коя по-жестока. Естествено, в началото отговорът на терора е с оръжие. Армия, жандармерия и полиция изтласкват терористите далеч от населените места. Но жертвите и от двете страни на невидимия фронт и особено сред цивилното население са много - около 100 хиляди официално, около 200 хиляди според Али Харун, един от ветераните на алжирската освободителна борба, гостувал неотдавна в София.Почти цяло десетилетие Алжир е сам в тази борба. По това време европейците все още не осъзнават размаха на опасността и трябваше да дойде 11 септември 2001-ва, за да съзрат зад демагогските речи чудовището. Алжирците също променят политиката. Още с избирането му за президент на страната през 1999 г. Абделазиз Бутефлика си поставя за цел постигането на граждански мир и национално разбирателство. След национален референдум е приет Закон за гражданското съгласие и националното помирение. На бунтовниците е предоставена амнистия и възможност да предадат оръжието и да се завърнат при семействата си. Преизбирането на Бутефлика през април тази гсдина потвърждава избрания път.Паралелно с това в страната се създават условия за разгръщане на цивилизована политическа борба, която довежда до изборите през май 2002 година. Като резултат в 389-местното Национално народно събрание (долната камара на парламента) влизат представители на десетина политически формации и 30 независими депутати. Сред тях има изразители и на ислямистки тенденции, но те са малцинство. Алжир не е спечелил битката с фундаментализма и тероризма. Но времето показва, че явно страната е на верния път. И нейният опит е приложим - защо не и в Ирак.

Facebook logo
Бъдете с нас и във