Банкеръ Weekly

Общество и политика

ПРАЗНИКЪТ НА МАСАТА НАВЯВА ВСЕ ПОВЕЧЕ ТЪГА


Остава по-малко от месец до Кръгла маса 2, която
експрезидентът Желю Желев обяви, че свиква. Поканата му през лятото
беше отправена към над сто и четиридесетте участници във форума
от 1990 година. Сред тях са имената не само на политици, но и
на много синдикалисти, общественици, интелектуалци, чиито днешни
делници са далеч от коридорите на властта.


Всъщност точно такава е и една от идеите на бившия
държавен глава - да видим къде са сега хората от първите
дни на прехода.


Националната кръгла маса, свикана в тревожните януарски
дни на 1990 година, наистина се превърна в символ и етикет на
първите дни на българската политическа реформа. Тя изправи управляващата
комунистическа партия пред все още раждащата се демократична опозиция
не толкова за да търси компромис с новите необходимости, колкото
за да подсигури бъдещето на отиващото си минало. От януари до
май мастити комунистически лидери като Андрей Луканов, Александър
Лилов и Георги Пирински си играеха на демокрация с неубедителната
и едва начеваща първите си стъпки опозиция. Д-р Петър Берон, д-р
Желю Желев, Георги Спасов, Пламен Даракчиев, Константин Тренчев...
представяха алтернативата на комунизма в един


балкански вариант, по-близък до хайдушкото движение


и с променлив успех, волю или неволю, печелеха зрителите
за каузата на реформиращата се вече социалистическа партия.


Къде са днес тези хора, иска да знае д-р Желев. Ами
разпръснаха се като пропилени семена за посев. Единици от тях
останаха в политиката. Но интересното е, че почти всички тези
единици сега са в лагера на социалистите. За Александър Лилов
и Георги Пирински, разбира се, това е съвсем нормално. Но на Кръглата
маса преди девет години академик Благовест Сендов доста разпалено
игра ролята на независим, макар че в тогавашното деление
на управляващи и опозиция трета позиция не би могла да съществува.
И доказателство, че тя действително не е съществувала, е фактът,
че почти до един някогашните независими днес са бивши
или настоящи депутати на Демократичната левица и социалистическата
партия. Та дори Нора Ананиева, в онези дни, уж също не застъпваше
пряко интересите на управляващата партия, а на някакъв женски
съюз, който по-късно случайно се оказва настроен доста
повече социалистически, отколкото феминистки. В лагера на новите
комунисти, още по времето на Великото народно събрание се прехвърли
съвсем крайният демократ Румен Воденичаров. Същото
се случи и с Росен Карадимов, уж освободил комсомола от покварената
комунистическа гръд. А и днешният депутат от парламентарната група
на Демократичната левица Гиньо Ганев на Кръглата маса отстоява
исканията на т.нар. независими.


Подобно


съвпадение на идеологическото развитие


на повечето участници в Националния форум през 1990
г. би се видяло доста съмнително, дори и на най-непредубедения
наблюдател.


Всъщност както и да са се развили съдбините на отделните
участници във форума, Кръглата маса от 1990 г. е неоспорима част
от най-новата българска история. Днес никой не се съмнява в огромната
и решаваща роля, която тя изигра в живота на държавата за дълг
период от време. Съмненията и споровете обаче са съсредоточени
в качествата на тази роля и в моралните стойности на целите, които
организаторите й постигнаха чрез нея.


На паметната сбирка, която д-р Желев организира след
месец, за първи път ще бъдат представени публично стенографските
протоколи от заседанията на преговарящите. В около две хиляди
машинописни страници са


запечатани първите симптоми на парадоксите


в българския преход. За част от участниците публикуването
им е повод за гордост и нескрита носталгия по собственото им минало
величие. Но има и такива, за които споменът за тези събития очевидно
ще предизвика дълбоки съмнения.


Девет години по-късно ретроспекциите към Кръглата
маса по необходимост са по-скоро аналитични, отколкото възпоменателни.
След такъв период от време всяко историческо събитие започва едновременно
да се разлага на съставните си компоненти и да се синтезира в
шаблонизиран образ, удобен за употребата на бъдещето. Точно заради
това срещата след месец е и необходима, и желана не само от участниците,
но и от изследователите и наблюдателите на българската политика.
Или ако трябва да бъдем по-точни, не толкова самата среща, колкото
публикуването на протоколите, което ще даде най-после шанс на
политолози, историци и социолози да видят и оценят събитието от
строгата позиция на рационалното мислене.


В интерес на истината стенограмите от заседанията
на масата и сега не са тайна. Цели девет години обаче никой от
участниците, още по-малко от организаторите й, не си даде труда
да ги направи достъпни и удобни за изследователите. А и нека не
се заблуждаваме - независимо от големия си обем те съвсем не съдържат
много от истината за кръглото събитие. В края на краищата
става дума за протоколи на заседанията, излъчвани по националната
телевизия и националното радио, които много повече приличат на


претенциозно либрето към фанфарна музика


отколкото на истински сериозен политически спор.
Добре известно е, че съществената част от договарянията безвъзвратно
принадлежи на нямото минало. Те се водеха между т.нар. контактни
групи, чиито разговори протичаха далеч от светлините на прожекторите
и любопитството на камерите. Заседанията им не бяха официални
и пазарлъците не са протоколирани. А ако някой от участниците
в тях един ден реши да сподели спомените си в мемоари, никой няма
да е наясно къде истината се преплита със субективното изживяване
или се къса от художествената измислица.


И все пак, дори и прочитът на официалните протоколи
е достатъчен, за да оправдае всички покълнали през годините съмнения
за автентичността на кръглата маса и за представената на нея антикомунистическа
опозиция. Но за съжаление достатъчността стига само за да потвърди
съмненията, а не и да даде категоричните отговори. Материал за
по-задълбочено и подробно изследване липсва и със сигурност никога
няма да се появи. Догадките, хрумванията и личните съждения ще
останат единственото оръжие на търсещите истината за


авторството на сценария


и преследваните цели.


Събитието така и ще си остане в българската история
с двойствената си значимост, независимо колко срещи на все по-оредяващите
участници ще възбуждат и в бъдеще тържествения спомен за него.
В този смисъл всеки нов Празник на Масата ще навява
все повече тъга, докато не се обезличи окончателно от безразличието
на новото поколение. Във всеки случай то няма да се чувства директно
излъгано, нито подведено от организаторите на някогашния форум.


Днешната покана на Желю Желев обаче е явна провокация
на обществен дебат за политическата оценка на Масата. След месец
Националният дворец на културата ще събере най-старите физиономии
на новата българска политика. Толкова стари, че дори и собствените
им притежатели понякога трудно се разпознават в тях. Дали ще се
превърне срещата им в събитието на месеца, или ще изтече безследно
в сивия поток от случайни събития, както се случва напоследък
с честванията на годишнината от създаването на новата конституция?
Отговорът на този въпрос ще зависи от самите участници. От това,
което ще си спомнят, и от това,


което ще си признаят


От готовността им да бъдат откровени със себе си
и с обществото. А колкото до лъжата на Масата, тя бе разобличена
дори от участниците, заемали местата около нея. Петър Берон, Пламен
Даракчиев, Петър Дертлиев не се съмняват, а лично са усетили дъха
й в тайните преговори, на които са се договаряли следващите
години на България. Там участваха само здрави, бивши и настоящи
партийци и комсомолци. Случайни и безпартийни не се допускаха.
Това споделя самият Петър Берон. Но много по-интересни днес биха
били спомените на Димитър Луджев и Венцеслав Димитров например.
Странно защо и двамата днешни депутати на ОНС мълчат, когато се
заговори за контактните групи. Дълбока амнезия, изглежда, е налегнала
и други, стане ли дума за недокументираните договаряния. А колко
жива памет блика, стигне ли се до мерене на дисидентски стаж?

Facebook logo
Бъдете с нас и във