Банкеръ Weekly

Общество и политика

БУМЕРАНГЪТ ЗАСТРАШИТЕЛНО СЕ ЗАВРЪЩА

(Продължение от миналия брой)


Прави впечатление, че лавината от въпроси, искания, претенции, съдебни дирения и пр. за реституция на плячкосаните по време на Втората световна война произведения на изкуството се спусна в самото навечерие на 50-годишнината от създаването на държавата Израел. Прави впечатление и това, че потърпевшите са наследници на известни в миналото евреи колекционери, загинали в нацистки концлагери или пък насилствено заставени да продадат най-ценните си експонати на арийските водачи. И още нещо - преобладаващото мнозинство от ограбените някога сбирки са принадлежали на евреи банкери, някои фамилии от които са в този бранш и до днес.


Първоначалните информации, естествено, дойдоха от Европа. Тук е театърът на военните действия, пак на Стария континент са най-много жертвите, най-много са и грабежите. Но напрежението сред музейните работници, галеристите, артдилърите, тръжните къщи и др. не остана само в пределите на Европа, а обхвана и Америка. Неотдавна Ник Гутман, син на загиналия в концлагер холандски банкер Фридрих Гутман, откри монотипия на Дега в Чикаго, купена през 1987 г. за 850 хил. щ. долара. Тя е от сбирката на баща му и той вече е започнал опитите за връщането й в семейството. През януари Асоциацията на директорите на американските музеи създаде специален комитет, който да разработи стандартите за решаване на този сложен казус. Напрежението се сгъсти и след изявлението на австрийския министър на културата, че е крайно време да се вземат морални решения, а не само юридически заключения. Проблемът допълнително се усложнява и от голямата подвижност на следвоенния пазар на изкуството, както и от анонимното, неподлежащо на обществен контрол съществуване на огромен брой частни колекции в Европа и САЩ, а също така и в Япония.


Известно е, че Адолф Хитлер, сам той художник-аматьор и неуспял студент във Виена, е планирал създаването на най-големия в света музей в Линц. За целта с непосредственото съдействие на Херман Гьоринг, също така ценител и собственик (?) на голяма сбирка, само от евреи са присвоени около 1000 платна на големи майстори. Повечето собственици са били банкери. По-интересното е, че нацистите са прибирали и произведения на т.нар. дегенератско модерно изкуство, които или са били продавани на освободени от скрупули и идеологически предразсъдъци артдилъри, или са били заменяни за по-стойностни (съобразно техните разбирания!) творби. И те извървяват сложен път по сергиите на следвоенните пазари, но някои от тях все пак имат по-щастлива съдба. Като колекцията на виенския лекар Рудолф Леополд, съставена от картини на австрийския експресионист Егон Шиле. През 1994 г. австрийското правителство успя да върне част от нея и я превърна във фондация Леополд.


Музеят на изкуството в Сиатъл притежава картината на Анри Матис Одалиска от 1928 година. Сега се установява нейното първоначално местопребиваване - в една банка в Бордо, Франция (по-точно в мазето й), собственост на Паул Розенберг. Центърът Помпиду в Париж е собственик на картината Китарист от Жорж Брак, закупена на аукцион през 1981 г. за 2 млн. щ. долара. Оказва се, че тя е била на еврейския колекционер Алфонс Кан, избягал от Франция без нея.


В тази разхвърляна сюжетна линия свое място има и прочутата банкерска фамилия Ротшилд. Виенският Kunsthistorisches Museum притежава две картини на Франс Халс, които са от сбирката на австрийския клон на семейство Ротшилд. Искането на банкерите още не е удовлетворено, но министърът на културата на Австрия г-жа Елизабет Герер натовари музейните работници със задачата да проучат произведенията със съмнителен произход. Нещо, което Испания засега отказва да направи. Така в мадридския Reina Sofia Museum и до днес се показва една картина на Андре Масон, която е принадлежала на френския банкер от еврейски произход Пиер-Давид Вейл. Ако се наложи испанците да я откупят от наследниците на Вейл, това ще им струва днес около 1 млн. щ. долара. Но мадридските галеристи са непроницаеми: никой от фамилията Вейл не е контактувал с нас, заявяват те.


Държавният секретар по културата на Холандия Аад Нейс също присъедини своя глас към хора на държавите, имащи свои претенции при преразпределението на културното наследство. Той отхвърли искането за връщане на 150 творби, принадлежали до Втората световна война на търговеца Жак Гаудстикер. Управляващите неговото имущество продали картини на известни холандски, френски, италиански и испански майстори от епохата на Ренесанса на Херман Гьоринг за общата сума от 2 млн. гулдена. Но това, както признава на Нюрнбергския процес и самият Гьоринг, е станало под дулото на оръжията, т.е. насилствено. В същото време холандското правителство много активно се старае да си върне т.нар. колекция Франц Конигс, продадена на германците по време на войната, а сетне попаднала в Русия, където е и досега.


Това са само няколко от множеството примери, появили се в последно време и заели централно място в обществения и политически живот на планетата. Очевидно е, че 53 години след края на Втората световна война и десетина година след завършването на студената война напреженията в музейното дело и на пазара на изкуството ще нарастват. В това отношение Обединена Европа има да преодолява значително повече препятствия и трудности в сравнение с Америка. За Япония в момента никой не отваря дума, но предстои и тя да бъде въвлечена в юридическите и морални спорове, съпровождащи днешното преразпределяне на световните културни ценности. Още повече, като се знае каква огромна активност развиха японските бизнесмени през 80-те години, когато изкупиха произведения на европейското изкуство за милиарди долари.


Така от една безумна идея за създаване на музей в Линц, авторството върху която принадлежи на фюрера и Гьоринг, излетелият бумеранг се завръща със застрашителна скорост.


Френският клон на фамилията Ротшилд (Елия Те Ротшилд) в средата на 60-те години и сред своята художествена колекция

Facebook logo
Бъдете с нас и във