Банкеръ Weekly

Общество и политика

10 НОЕМВРИ'1989: ОПАСНОТО АЛИБИ НА БСП

Приетата неотдавна официална политическа декларация на Висшия съвет на БСП за значението на преломната дата 10 ноември 1989 г. не предизвика особен интерес в обществото. А напразно. Защото бе подминат един интригуващ въпрос: какви са истинските мотиви на левицата за този ход? Тук не може да не се отчита очевидният факт, че датата 10 ноември (отбелязваща поставеното от БСП начало на смяната на тоталитарния режим) много повече разединява, отколкото сплотява БСП. (За разлика от тържествено честваната дата на неговото установяване - 9 септември 1944 година). Неслучайно на заседанието на Висшия съвет бяха изразени възражения срещу приемането на подобен документ с аргумента, че той ще внесе разнобой в самата БСП.Впрочем напреженията в левицата по повод оценката и тълкуването на 10 ноември не са прецедент. Още по времето на Жан Виденов бяха направени сериозни опити за демитологизирането на тази дата, стигащи до тоталното й отричане като комплот на заинтересовани политически и икономически кръгове, определяни като перестройчици и архитекти на синьо-червената мъгла. Тогава обаче причината за тези ходове бяха вътрешните конфликти между влиятелни лобита в БСП - ситуация, която днес отсъства или поне не съществува в онзи вид.Официалният мотив за необходимостта от приемането на подобна декларация - хипотетичните намерения на СДС и на десницата като цяло да изземат приноса за демократичните промени в България - сам по себе си е нелеп и не оправдава рисковете. Защото очевидно подменя реалния проблем. На 10 ноември СДС наистина не съществуваше, но не по-малко вярно е, че тази дата бе само едно начало на промените, които по-късно се развиха в съвсем различна от първоначално предвижданата посока. Достатъчно е да припомним, че до края на януари 1990 г. (когато начело на партията застана Александър Лилов) БКП съвсем сериозно отстояваше постановката за запазването на социалистическия избор на българското общество. Приемането на Манифеста за демократичен социализъм, отказът от марксизма-ленинизма и смяната на името на партията бяха наложени силово от новото ръководство, което вече си даваше сметка накъде отиват нещата. Сигурно има определена доза истина в твърдението на Евгения Живкова, че извършителите на преврата не бяха подготвени за събитията, които се случиха впоследствие и които доведоха до хаос в държавата. В същото време целият ход на българския демократичен преход показа, че някои от основните действащи лица в събитията около 10 ноември може и да не са имали представа какво ще се случи, но други са действали на базата на предварително подготвени, и то много точни планове.Всъщност опитите на БСП оценката на въпросната преломна дата да бъде прехвърлена в полето на някакви много сложни исторически и политологически изследвания са крайно несъстоятелни. Случилото се на 10 ноември 1989-а в България е често срещано явление от гледна точка на теорията и практиката на демократичните преходи както в Източна Европа, така и в други райони на света. БКП/БСП определено не е изобретила топлата вода. Извършените смени в партийното и държавното ръководство са типичен модел на взаимоотношенията между фракциите в тоталитарните (авторитарните) режими. Българският преход е само един от случаите, в които успешната смяна на системата е била забавена поради развитието на един целенасочен процес на смесване и сливане на старите и новите елити, неизбежно водещ до нестабилна и непълноценна демокрация. Като типичен пример на демократизация чрез преговори, контролирани отгоре (от елитите, а не от гражданската активност), българският преход не само гарантира запазване на ключови позиции на старите елити (вкл. и чрез завземането на висши мениджърски постове във възникващата пазарна икономика). Той предопредели сравнително скорошното завръщане на бившата комунистическа партия във властта преди нейното качествено и необратимо трансформиране, за разлика от централноевропейските посткомунистически партии. Това на свой ред бе основната причина за катастрофалните резултати от управленията на левицата през периода 1990-1997 година.Последните 15 години от развитието на България са ярко доказателство, че пренаписването на историята и съзнателното изличаване на част от фактите от обществената памет могат да бъдат изключително ефективно политическо оръжие. Именно в този контекст трябва да търсим истинските причини, мотивирали ръководството на БСП да приеме въпросната декларация за 10 ноември. Безсмисленото и рисковано на пръв поглед начинание преследва важни дългосрочни цели.Преди всичко, това е едно манипулативно послание към определени обществени слоеве, тясно свързано с предстоящите догодина избори, които очевидно ще имат съдбоносно значение за БСП. Замисълът е да се представи една селективно построена и като цяло дълбоко невярна историческа картина на началото, факторите и хода на българския преход. Съвсем съзнателно се избягва обобщаващата оценка на тоталитарния режим в България и на състоянието, до което той бе докарал българското общество в навечерието на 10 ноември. С това фактически левицата си дава автоиндулгенцияне само за установяването и поддържането на тоталитаризма, но и за реалните мотиви и цели на предприетите с голямо закъснение промени. Прави се опит да се внуши неистината, че БКП/БСП е разполагала с проект за цялостни демократични и пазарни реформи, който е искала да осъществи, но лошите са й попречили. Стига се дори до абсурдните постановки, че едва ли не от 10 ноември БСП е възприела и защитавала евроатлантическата ориентация на България. Изработвайки подобна невярна, но благоприятна за нея картина на собственото си участие в началото и хода на прехода, левицата подготвя почвата за една много важна предизборна манипулация. За да оневини собствените си провали в управлението на страната (абсолютно необходимо условие за претенциите към властта), БСП ще се опита за пореден път да прехвърли отговорността за трудностите и грешките в прехода върху десницата и нейното управление. Това ясно личи от твърдението в декларацията, че преходът към пазарна икономика всъщност е довел до капитализъм в неговите най-уродливи форми, предизвикал социален, икономически и духовен упадък в страната. Социалистите признават като своя отговорност единствено неуспеха в отстояването на социалния модел на прехода и си поставят за цел при евентуално управление преодоляване на бедността, икономически и социален подем, както и модернизация на страната. Внушението е прозрачно - българският преход е бил осъществен от друга левицата просто не е отстоявала достатъчно упорито някакъв по-добър, социален модел на прехода. Проблемът тук не е толкова в доказаната истина от посткомунистическите преходи, че най-безболезнената смяна на системата изисква най-радикални, решителни реформи. По-важна е целта да се подмени един основополагащ факт, а именно, че до 1997 г. българският преход се доминира почти изцяло от БСП, която носи основната отговорност за неговите недъзи и най-вече - за фаталните последици от отлагането и блокирането на реформите. Не е нужно особено красноречие, за да се покаже, че от ноември 1989 до януари 1997 г. българската десница е управлявала практически само една година (ноември 1991 - ноември 1992 г.). През цялото останало време властта е била или в ръцете, или под контрола на левицата. Достатъчно е да изброим правителствата на прехода - двете правителства на Андрей Луканов, кабинета на Димитър Попов (с министри и абсолютно мнозинство на БСП във ВНС), правителството на проф. Любен Беров (за чието избиране и запазване БСП осигури 106 от 130 гласа в 36-ото НС) и накрая - кабинета Виденов.Втората важна цел на декларацията за 10 ноември е отправянето на ключово политическо послание към самата партия. Чрез него се прави опит да се ревизират или обезсилят поредица от оценки в редица основополагащи документи в политиката на БСП през последните 15 години. Достатъчно е да изброим дадените веднага след 10 ноември оценки за дълбоката и всеобхватна криза, до която режимът на Тодор Живков е довел България, декларацията на БСП за нейната отговорност за тоталитарния режим от пролетта на 1991 г., формулировката на Александър Лилов, че за да стане модерна лява партия, БСП трябва да разгради до последната клетка тоталитаризма в себе си. Всъщност декларацията на ВС на БСП отпраща тоталитарния режим и последиците от него в историческа забравакато по този начин фактически го реабилитира. С това се преследва една важна цел - възстановяване на авторитета и влиянието в партията на тези среди и личности, които пряко или чрез близки родствени връзки са тясно свързани със стария режим. Причината е ясна - потомците на въпросните стари елити показват вече нескрити апетити за овладяване на партийната, а чрез нея - и на държавната власт. Така стигаме до третата, не по-малко важна, но определено по-трудна цел на декларацията за 10 ноември. Тя представлява опит за сключване на нов пакт за сътрудничество между фракциите в червената върхушка на базата на примирие относно миналото с оглед общите интереси в настоящето и близкото бъдеще. Видимо е поне частичното удовлетворяване на исканията от страна на средите, близки до свалените на 10 ноември, но предложеното решение е половинчато и едва ли ще доведе до желаните резултати. Това е така, защото то се основава на премълчаването на определени истини и оценките за тях. В създалия се вакуум още по-ясно се открояват различията, като например изразената от Евгения Живкова тезаче досега БСП се страхуваше да даде ясна и категорична оценка на настъпилите промени през 1989 г., защото голяма част от тогавашното ръководство, което извърши промените, се опита да се представи като демократично, като хора, които са извършили един преврат в името на по-доброто бъдеще на България. На фона на това открито предизвикателство прави още по-фрапиращо впечатление неспособността на ръководството на БСП да формулира нова, по-убедителна оценка за въпросните събития или поне да препотвърди някоя от сравнително приемливите стари оценки. Фактически върхушката на БСП сама се вкара в положение на цугцванг, липса на полезен ход, казано на шахматен език.Трябва да се отбележи и сложното положение, в което попада лидерът на БСП Сергей Станишев. Ако се отчита вече открито заявената от него претенция към премиерския пост при една евентуална изборна победа на левицата, логично е да се допусне, че неопитният председател на БСП е бил подведен да се идентифицира с една рискована политическа инициатива, каквато е декларацията за 10 ноември. Пряка последица от това е подкопаването на усилията му да си осигури собствена организирана подкрепа в елита на БСП в лицето на все по-масово навлизащите там потомци на бившата комунистическа номенклатура, наречени децата на Политбюро. Защото потомците са фатално разделени на деца на извършители на преврата (какъвто е самият Станишев) и деца на свалени при преврата (начело с Евгения Живкова). Виденията за близостта на властта могат да притъпят конфликта, но не и да го премахнат. Още повече че тепърва предстои разпределянето на апетитните постове в държавното управление, за което още отсега на Позитано точат сабите. Освен ако не се окаже, че на левицата може да се наложи да почака още известно време за властта.

Facebook logo
Бъдете с нас и във