Банкеръ Weekly

Коментари

За турското кафе, руската салата и Стокхолмския синдром

Странен народ сме ние, българите. Например много обичаме руската салата, която навсякъде по света всъщност се нарича салата "Оливие" и е френска по произход. Ние обаче продължаваме да упорстваме и я наричаме руска. Макар че дори и в Русия тя е известна като "Оливие", тъй като е дело на Люсиен Оливие, главен готвач в ресторант "Ермитаж" в Москва. Това е легендарен ресторант, отворен от французина и неговия съдружник, търговеца Яков Пегов, през 1864 година. Заведението, както се казва сега, е било "култово" и е било сред любимите на московския културен елит чак до 20-те години на миналия век.

Любопитното е, че новото дефиниране на салатата като "руска" води началото си с опита на помощника на Оливие, някой си Иван Иванич, да открадне оригиналната рецепта и да я ашладиса по свой си начин. Може би заради този исторически факт и до днес братушките се мръщят, когато наричат прочутия ордьовър "руска салата". 

Те може да се цупят, но ние продължаваме да я наричаме така, сякаш сме потомци на онзи Иван Иванич, а не на Аспарух. Обидно е, някак си. Макар че от историческа гледна точка изборът на такава салата - вместо на сушено конско месо като мезе за кумиса, е цивилизационно напълно оправдан.

Как обаче да оправдаем факта, че след 500 години османско робство ние до днес продължаваме да пием турско кафе? Навсякъде на Балканите кафето, приготвено в джезве, се нарича всякак, но не и турско: в Сърбия си е сръбска кава, в Гърция е кафе еленико. В Македония не знам как се нарича, но най-вероятно ще да е александървеликомакедонско кафе.

А само у нас е турско. Значи ли това, че дефинирайки го така, ние всъщност признаваме някакъв исторически комплекс? Може да излезе, че до ден днешен ние по свой си начин обичаме поробителите си - а и освободителите ни също. И страстно защитаваме тяхното авторско право в областта на топлите напитки и ордьоврите.

Явно за 500 години иго не ни е останал никакъв друг избор, освен да се заобичаме с османлиите. Това обяснява безграничното ни търпение към споменатото съжителство. А споменът за него е жив и до днес. Макар че по времето на социализма, когато имаше недостиг на всичко, включително и на кафе, в заведенията можеше да се прочете следният надпис: "Турското кафе е виетнамско." Надписът всъщност е червена светлина за тревожното присъствие на третия, във една утвърдена през вековете, дълбока връзка. Натрапеното присъствие е виетнамско. А не турско, както пишат в учебниците по история.

От тази гледна точка за нас има и други позитиви. Например можем да претендираме за авторство върху едно установено психологическо явление, наречено Стокхолмски синдром. Феноменът носи името си от един обир на банка в столицата на Швеция през 1973 г., при който служители на банката били задържани като заложници. Както е известно, с течение на времето, прекарано в дълги преговори, те се привързали емоционално към похитителите си и дори ги защитавали пред властите. Феноменът бил наречен "Стокхолмски синдром" от шведския психиатър и криминалист Нилс Бейерот.

Така че когато си поръчвате турско кафе, се запитайте откъде накъде синдромът ще е Стокхолмски, а не български. Този размисъл може би ще ни помогне да стигнем и до дълго търсеното обяснение защо волското търпение на нас, българите, продължава да е характерна черта, определяща поведението ни и в днешната обществено-политическа реалност.

Да ви е сладко!

Facebook logo
Бъдете с нас и във