Банкеръ Weekly

Коментари

В спорове за паметници и октоподи

Край паметника на Георги Марков

Ние за един паметник не можем да се разберем, та цял мост ли ще вдигнем.

Как мислите, дали откритият преди дни паметник на Георги Марков на столичния площад "Журналист" ще бъде боядисван като онзи срещу Ректората? Вижте форумите, пък решете. Близо 15 години, след като дадоха на Марков посмъртно орден "Стара планина", единственото нещо, за което не се спори, е че е имало такъв човек.

Дисидент бил, но вместо тормоз и бой в лагерите споделял трапезата и привилегиите на Политбюро. Талантлив бил, но единственото прилично нещо сътворено от него било сценарият на сериала "На всеки километър". А със "Задочните репортажи" не казвал нищо, което българите не знаели. Избягал на Запад заради цензурата, ама друг път - заминал на гости при брат си в Италия и не се върнал. Дисидент бил, но с чин полковник от ДС. За смъртта му пак спор - от авторството, приписвано на службите от двете страни на Желязната завеса, до начина - съчма от български чадър или сепсис от одраскване на котка.

Откриването на паметника беше гарнирано с президентски надежди той да бъде "мост за следващите поколения". Указана беше и посоката на моста - от тоталитарната власт към свободата. Дълъг мост ще да е, щом 25 години крачим по него и не виждаме другия бряг. Мнозина твърдят, че са стигнали, но по повод паметника не е ли най-добре да чуем отново самия писател. Според английската му съпруга Анабел  той вярвал, че в Лондон може да пише това, което иска. И никога не съжалявал за това, че емигрирал. Но като ще се чете, да се чете наред.

С прословутото си писмо до журналиста от "Свободна Европа" Димитър Бочев, писано година преди убийството, Георги Марков обърква всичко. Тъкмо са го писали за праволинеен антикомунист, и той попарва наивниците. Свободата на словото на Запад се свеждала на практика до това да крещиш на глас у дома си или пред неколцина приятели това, което те вълнува. Опиташ ли да изкажеш мнение в независимия "Таймс" или в независимото Би Би Си, "имаш много здраве от пробитата шапка на демокрацията". Принципите били същите като в "Работническо дело".

След детайлното, но еднотипно платно на комунизма, което рисува години наред, стигнал до извода, че "истинската болест на нашето време не е нито комунизмът, нито капитализмът, нито тероризмът, нито каквито и да са революционни и контрареволюционни евангелия, а главно (може би дори единствено) това мръсничко, подличко, егоистично, добре маскирано, добре гарнирано чувство да си осигуриш твоето живуркане, като се присламчиш към някой октопод, който има нужда от тебе да му чистиш пипалата". Писателят бил безкрайно изненадан да открие,че всички - западняци и емигранти се борят и мечтаят да получат нещо, което той захвърлил в България – пари, гарантирано положение, слава. А него мислели за луд и го връщали към разума с тезата, че е "абсолютно морално да лежиш на гърба на цял народ и да си живееш като привилегирована гадина".

И още: "А ако комунизмът някога дойде на Запад, тамошните диктатури ще бъдат далеч по-отвратителни от нашите, източните. Но ако не дойде, причината за това ще бъде, че техните обществени форми са по-съвършено неморални и по-солидни укрепления за посредствеността и бездарието, а основите на несправедливостта са много по-дълбоки и парфюмът на демагогията (за да прикрие миризмата на л..ната) – много по-силен. За мой и твой ужас, това е действителността."

Та по-полека с "моста за следващите поколения", че сегашното се изподави в спорове за паметници и октоподи!

Facebook logo
Бъдете с нас и във