Банкеръ Weekly

Коментари

Несвободни в деня на Освобождението

Ето че 139 години след Освобождението на страната ни отново се изправяме пред нестихващ досега спор - какво всъщност честваме на 3 март: отхвърлянето на османското владичество или сбогуване с османско присъствие?

Съществуването на самия спор издава донякъде незрялата ни емоционалност - сякаш самите ние продължаваме да живеем в яростен публицистичен памфлет на Христо Ботев, а не в прагматичния XXI век и света на свръхтехнологиите.

Издава обаче и още нещо - колко нестабилни и склонни да сe поддават под тежкия натиск на политическата целесъобразност са всъщност историческата наука и българската образователна система. И обяснява защо след като на политическата сцена от началото на прехода продължава да шества прословутият български етнически модел и неговият апологет Движението за права и свободи (ДПС), наименованието на Вазовия роман "Под игото" за някои стана агресивно, етнически нетолерантно...

Малцината историци, които се оказаха неподвластни на политическата целесъобразност, са категорични, че  терминът, описващ най-адекватно статута на българите като поданици на Османската империя и взаимоотношенията им с властта, е "османско владичество". На останалите - поради гореописаните причини - терминологично и душевно им допада "присъствието".

Между другото този термин е бил използван от американския историк Станфорд Дж. Шоу в неговите изследвания за Османската империя. Една вметка - името на същия изследовател през 2016 г. бе цитирано от българската редакция на държавното радио в Анкара "Гласът на Турция" в беседа за Априлското въстание, озаглавена "Истината за българското въстание". Според авторите на беседата американският историк разкрил "интересния факт, че по време на българското въстание през 1876 г. са убити повече мюсюлмани, отколкото християни".

Дотук с Шоу. Да се върнем към "Под игото" на Иван Вазов. До ден днешен сме подвластни на силния емоционален заряд на романа, написан шестнадесет години след Освобождението - във време, когато революционната идея за отхвърляне на турското робство е била жива. Време различно от днешното, когато нескопосаните опити на политическия слугинаж в историческата наука и образованието се опитват да лишат бъдните поколения от досег с този заряд в творчеството на Вазов и Христо Ботев и с това предизвикват само негодувание. И няма как да е другояче, когато сме на крака пред паметта и таланта им.

Има обаче нещо друго, което пропускаме, докато яростно браним историческата ни памет. Ще го открием в редовете на глава 14 на "Под игото, озаглавена "Силистра йолу": "...Защото, при другите си лошавини, игото има и една привилегия: да прави народите весели. Там, дето арената на политическа и духовна деятелност е затворена с ключ, дето апетитът за бързи забогатявания от нищо не се дразни и широките честолюбия не намират простор да се разиграят, обществото изхарчва силите си в дребни местни и лични сплетни, а разтуха и развлечение търси и намира в мъничките обикновени и лесни блага на живота. Една бъклица вино, изпита под прохладната сянка на върбите, край шумливата кристална речка, прави да забравиш робството; един гивеч, изпечен с алени патладжани, миризлив магданоз и люти пиперки и изяден на тревата под надвисналите клони, през които се гледа високото синьо небе, е едно царство, а ако има при него цигулари, то е върхът на земното щастие. Поробените народи имат своя философия, която ги примирява с живота. Един безизходно пропаднал човек често свършва с един куршум в черепа си или в клупа на едно въже. Един народ поробен, макар и безнадеждно, никога се не самоубива; той яде, пие и прави деца. Той се весели."

Въпросът е дали когато днес, на 3 март, тържествено отбелязваме Освобождението, сме истински свободни?  Можем ли със себеотрицанието и непримиримостта, с които Левски и Ботев намериха свободата, да търсим ключа към "арената на политическа и духовна деятелност"? Да се дразним от апетитите за бързо забогатяване и да се борим с разпростирането на "широките честолюбия"?

Май не. Днес продължаваме да седим на прохлада край шумливата кристална речка, нагъвайки гивеча и бъклицата с вино. Да хапнем, да пийнем, тия трите неща - това е философията ни, която ни примирява с живота. Единствената разлика с описанието на дядо Вазов е това, че не правим деца. А онези, които вече са дошли на този свят, бягат от нас, надалеч по тази тежка чужбина. И по тази причина си честитим празника по скайп...

 

 

 

 

 

 

 

Facebook logo
Бъдете с нас и във