Банкеръ Weekly

събеседник

Въведохме новата монетарна конституция на България

Румен Аврамов, икономист и историк, член на УС на БНБ от 10 юни 1997 г. до 10 юни 2002 г. от квотата на президента

Г-н Аврамов, имаше ли през 1997 г. алтернативен вариант на валутния борд?

- Отговорът ми е „не“. При тогавашна икономическа и политическа ситуация нямаше алтернатива в смисъл, че това беше възможно най-ефективното и полезно решение.  Паричният съвет дойде след близо шестгодишни неуспешни опити за макроикономическа и финансова стабилизация, започнали през 1991 г. и завършили с кризата през 1996-а.

 

Ние ли имаме най-калпавите политици в Европа, за да се пазим от тях с валутен борд?

- Не бих обобщил по този начин. Че политиците са неадекватни е банално твърдение. Дълбокият и многостранен проблем е в неспособността да изградим смислено и рационално общество - политиците са само фасада и симптом на тези трудности. Нещата бяха доведени до отсъствие на алтернативи. Наличните котви за стабилизация бяха изчерпани и дискредитирани. Оставаше единствено котвата на валутния курс, която не беше изпробвана и съответно носеше потенциал за доверие и успех.

 

Валутният борд беше „Бърза помощ“ за икономиката...

- Да, доколкото беше животоспасяващо действие. Но той е преди всичко дългосрочна промяна в монетарната конституция на страната; много повече от една спешна мярка.

 

Нека сега да прескочим 10 години напред и да влезем в световната криза от 2008-2010 година. Има мнение, че валутният борд  ни е опазил от тежките последици на кризата. Други пък твърдят, че прекалената ни обвързаност с ЕС ни е диктувала да не виждаме по-далеч от носа си - да потърсим  други пазари - и така забавянето в Европа е ограничило и нашия растеж...

- Паричният съвет ни пазеше косвено като стабилна рамка, към която през годините устойчиво се бяха нагодили всички стопански субекти в България. Но той не беше отговор на събитията от 2008 г., а на различен тип проблеми. За „другите пазари“ е несериозно да се говори, защото те не са можели и не могат да изиграят ролята на Европейския съюз. След 1989 г. Изтокът е постоянно завръщаща се халюцинация у нас.  Но той не е в състояние да измести Европа, която е естественото ни пазарно и институционално гравитационно поле - кога стабилизатор и локомотив на българската икономика, кога източник на смущения.

 

Следващият ми въпрос е нарочно опростачен. Защото като слушам коментари на държавни мъже, мастити анализатори и висши банкери, ми става ясно, че никой не знае как се влиза в еврозоната и са единодушни само по това, че валутният борд трябва да се „занули“ в еврозоната. Как точно се влиза в еврозоната: първо, чукаш и влизаш, второ, чакаш да те поканят и отиваш и трето, дълго се обсъжда и влизането става предизвестено?

- Има няколко пропускателни пункта. Първият са формалните, т.е. Маастрихтските изисквания. Те обаче са обрасли  с втора бариера от негласни и неписани политически и икономически критерии. Накрая, от значение е политическата и стопанската обстановка в Европа. Всички те определят момента и възможностите за влизане в еврозоната.

Какво в Маастрихт не е достатъчно?

- Преди кризата често се коментираше „финансовата уязвимост“ на България, като се имаше предвид  значителният дефицит по текущата сметка. Сега чувам, че се препраща към „равнището на икономическо развитие“, т.е. далече под средния за Европейския съюз БВП на глава от населението. Това са евфемизми за политическото и институционалното недоверие към страната ни в Европа, които никъде не са записани като условия в прав текст: неявни оценки за състоянието на правосъдната система, за надзорния провал на БНБ в КТБ и пр.  Съществено е, разбира се, и състоянието на еврозоната. Пълзящото преустройство на нейните механизми, което е в ход, и проблемите с Гърция правят по-трудно влизането в монетарния съюз както за кандидатите, така и от гледна точка на приемащите страни.

 

Каква е тогава логиката точно в този момент ние да искаме да избягаме от борда и да се натискаме да влезем в еврозоната?

- Всъщност през последните няколко години България публично изпращаше противоречиви сигнали и не даваше вид да има избистрена политика по въпроса.  Премиерът (това не е новост), а и финансовите министри меняха постоянно позицията си, така че за обществото не оставаше ясно какво мисли правителството. Допускам, че тези промени донякъде отразяват динамичната обратна връзка от Европа, но така или иначе неконсистентното говорене по този важен въпрос е вредно. Едва в началото на юни започна малко по-открит диалог, в който вижданията на двете страни са по-членоразделно изразявани.

 

Вие сте един от най-известните български икономисти. Ако зависеше от Вас, какво бихте направили в тази ситуация?

- От края на 90-те години съм на мнение, че оптималното и най-желателното е да се присъединим колкото се може по-бързо към еврозоната. През 2001-2002 г. очаквах, че ще можем да направим заявката непосредствено след влизането в ЕС, тъй като ще покриваме Маастрихтските критерии. Перспективата изглеждаше съвсем кратка, от 2-3 години. За съжаление този въпрос бързо отпадна от дневния ред. Отчасти поради политическата, обществена и институционална незрялост, за които стана дума.  Отчасти заради кризата. Като историк мога да кажа, че второто е познат проблем. Когато си привързан към чужда резервна валута (какъвто е бил винаги случаят с България), неизбежно внасяш и нейните болести. Така е било например през двете световни войни, когато  през германската марка у нас прониква германската инфлация.

 

Въпросът ми беше какво сега бихте направили?

- Пак всичко възможно за присъединяването към еврозоната. Това включва и икономически мерки и дипломатическа работа. Най-вече предполага автентични пазарни реформи. Защото презумпцията, че те ще се случат по вълшебство с влизането в ЕС, не се оправда през изминалите десет години. Продължавам да съм убеден, че една реформирана България само ще спечели от приемането на еврото, въпреки че това ще изисква немалки първоначални разходи.

 

Нека сега рязко да се обърнем назад. Свързано с годишнината, какви спомени нахлуват в главата Ви?

- Бих тръгнал от предисторията. В Международния валутен фонд идеята за въвеждане на паричен съвет зрее още от ноември 1994 година. Тогава тя беше тествана дискретно, като, без да изплюва камъчето, МВФ споменаваше за „неконвенционална стабилизация“, зад която всъщност стояха основните черти на новата система. За паричния съвет като силна алтернатива съм говорил на конференции през 1994-1996 г… Но към онзи момент липсваха икономическите и политическите дадености, които да гарантират успех на подобна стъпка. БСП със сигурност не беше силата, която да въведе задължителните съпътстващи пазарни мерки. Нужен беше друг контекст, който се появи през 1996 г. с банковата и монетарната криза и със смяната на политическата власт, очертала се с избора на нов президент...

 

Какво свърши новият управленски екип на БНБ, който влезе заедно с борда?

- Новото ръководство на БНБ влязохме в банката непосредствено след приемането на напълно променения закон в началото на юни 1997 година. Първите години бяха особено увлекателни. Екипът ни работеше с тръпката, че прави нещо полезно и принципно различно. Това беше период, през който се промени цялата вътрешна и външна нормативна уредба на централната банка. Сложи се ред в управлението на валутния резерв и - колкото и днес това да звучи странно - на надзора. Изясни се как през предходните години се е боравело с валутните резерви и как е осъществявано рефинансирането на търговските банки: два от основните канали, по които дотогава протичаше корупцията в банковата система. Констатациите бяха изпратени на прокуратурата, но както обикновено до съдебна отговорност не се стигна.  

 

Това бяха и годините, през които започнахте да мислите каква ще е тактиката и стратегията за присъединяване на България към еврозоната.

- Да. Трябваше да се мисли по тези въпроси, както и да се преодолява съпротивата на Европейската централна банка и на европейските институции. Те гледаха с подозрение на Паричния съвет и смятаха, че трябва да се излезе от тази екзотична в представите им конструкция, преди да се влезе в ERM2, а оттам и в монетарния съюз. Твърдеше се, че е задължително паричната система и валутният курс да преминат през огъня на „пазарния тест“ за устойчивост. Отделно вървеше дебатът у нас около  заинтересования натиск за „едностранна евроизация“. Тази ерес беше проникнала и в самата БНБ, та се налагаше да водим концептуални спорове на няколко фронта и да доказваме несъстоятелността на идеята. 

Именно тогава (1999-2002) в банката формулирахме линията, която до днес си остава официалната позиция на България:  преди въвеждането на еврото при никакви обстоятелства да не се напуска Паричният съвет (т.е. да се освободи фиксираният курс), защото подобна стъпка би означавала поемането на съвършено ненужни рискове. В крайна сметка нашето виждане се наложи и беше прието от ЕЦБ, по него влязоха в еврозоната балтийските държави, а за България перспективата се изясни.

.

Ето нещо, в което да сме прецедент.

- Това си беше малка победа на здравия разум. Въпросът е ситуацията, в която сме в момента, да не се проточва безкрайно дълго.

 

Какъв разказ открихте, като отворихте комунистическите архиви на БНБ?

-  През 1999 г. отбелязахме 120 години от учредяването на банката, което даде повод за преосмисляне на цялата й история. Особено важно в тази връзка беше, че БНБ стана първата държавна институция, отворила своите архиви от комунистическия период. През септември 1999 г. те станаха достъпни за обществото и изследователите, а в течение на десетилетие се занимавах с публикуването на осем обемисти сборника с нейни архивни документи, включително и четири дебели тома от 1948-1990 година. Това усилие позволи въвеждането на Паричния съвет да бъде осмислено и поставено в дългото време. Така излезе наяве, че той е закономерно и трайно решение на хронични проблеми, довеждали до поредица от кризи в монетарната ни история.

Facebook logo
Бъдете с нас и във