Банкеръ Weekly

Финансов дневник

СТУДЕНОТО БАНКОВО ЛЯТО НА 1996-А

Вече няма никакво съмнение, че банковата криза, от която измина цяла петилетка, бе резултат на натрупано напрежение между фундаментални фактори в икономиката, но задействането на пусковия механизъм бе политическо.Периодът след 1990 г. в стопанското развитие на България се характеризира с висока и нестабилна инфлация, скокообразно обезценяване на лева, отрицателен реален лихвен процент и високи номинални лихви, отрицателен прираст на БВП.Държавният бюджет се превърна в конкурент на банките в борбата за спестяванията на населението. По-високата атрактивност на държавните ценни книги от лихвата по депозитите тласкаше държавата към хазартност и поведение на финансова пирамида. Вътрешният дълг на страната, а не външният е главният проблем на бюджета, заяви Ръсел Кинкейт от МВФ при едно от посещенията си в България. Причина за това беше не само и не толкова бюджетният дефицит, колкото драстично увеличеният от БНБ основен лихвен процент в опита й за спасяване на някои държавни търговски банки. Фактор със самостоятелно значение бе рязкото обезценяване на лева. Последиците от предприеманите мерки за спасяване на държавните банки чрез държавния бюджет също доведоха до увеличение на вътрешния държавен дълг. Ако се позовем не на усреднени за годишен период величини, а на моментни - вътрешният дълг достигна 160% от БВП в края на 1996 година. Приходите на републиканския бюджет към този момент отиваха изцяло за обслужване на вътрешния дълг.Административният натиск върху държавните предприятия да се издължават ги караше да увеличават неразумно и безотговорно задлъжнялостта си към банките. Частният сектор не изостана в отслабването на финансовата дисциплина и трупането на необслужвани кредити. Дълговете му към банковата система и към държавата нарастваха и поради тясната симбиоза между частни и държавни фирми, които функционираха като скачени съдове за избягване на държавните регулации. Рискът на невъзвръщаемите задължения беше прехвърлен към държавните предприятия. Но и частните, и държавните фирми бяха заредени с очаквания за опрощаване на дълговете им. Към края на 1995 г. 48% от кредитите бяха класифицирани, а през декември 1996 г. - 58 процента. Те бяха реално невъзвръщаеми. Субсидиите за производителите нараснаха от 1.3% от общите бюджетни разходи през 1995 г. на 6.3% през 1996 година.Загубите в държавния сектор, предизвикани от неразумната политика на държавата, доведоха до нарастване на задълженията му към банковата система. Влоши се ликвидността на цялата икономика. Под натиска на правителството и поради свои съображения БНБ увеличи рефинансирането на търговските банки. Слабо изразената тенденция към икономически растеж през 1995 г. (2.9%) бе подкрепена със засилена кредитна активност, рефинансирана от БНБ. Известно е до какво води рефинансирането. Емисия на банкноти, инфлация, още по-голяма инфлация... и така до 29% месечно нарастване за периода април 1996 - март 1997 г., или с натрупване - 21 пъти увеличение за една година.Зле прикритият мотив при предизвиканата и режисирана до края хиперинфлация бе обезценяването на кредитните задължения. Заинтересовани бяха големите кредитополучатели на търговските банки, които имаха лобистки възможности. Интерес имаха БНБ и ръководствата на някои от търговските банки. Симбиозата между тях, ДСК и някои от групировките, станали нарицателни за преходния период, беше в състояние да деформира паричната политика особено в частта й операции на открития паричен пазар и дискаунт.Интервенциите на БНБ на валутния пазар не можаха да спрат обезценяването на лева. Валутният резерв от 1.42 млрд. долара в края на октомври 1995 г. намаля на 700 млн. долара в края на март 1996 година. Предстоящите за 1996 г. плащания по външния дълг възлизаха на 1.2 млрд. долара. Шест години след мораториума върху обслужването на външния дълг и година и осем месеца след подписване на споразумението за преструктуриране и редуциране на задълженията към частните банки кредиторки България се оказа на прага на втори мораториумНевъзможността да се справи с обслужването на външния дълг (1.2 млрд. долара за 1996 г.) накара правителството спешно да търси съдействие от международните финансови институции. С МВФ бе договорен 20-месечен кредит за подкрепа на платежния баланс, но с тежки условия за правителството. Първият транш - от 115 млн. долара, е получен през юли, но втори така и не бе отпуснат. Причината за това бяха общественото недоверие към управлението, назряващите политически скандали, сривът на макроикономическите показатели и невъзможността на правителството да изпълнява договорните си ангажименти. Констатациите на международните финансови анализатори и банките сочеха, че България няма да бъде в състояние да обслужва държавния си дълг (вътрешен и външен). Вътрешните кредитори на държавата - населението, банките и фирмите - трябваше да бъдат пожертвани. Обслужването на външния дълг можеше да продължи, според МВФ, само след програмиран апокалипсис на банковата система. Той беше изчислен като разход, беше предвидено финансирането, определени жертвите - правителството и големите банки, сиреч - съвкупният спестител. Ако се доверим на изследване на Световната банка от 1997 г., разходите, предизвикани от банковата криза в България, са възлезли на 18% от БВП - около 1.8 млрд. долара. Високата инфлация и рязкото обезценяване на лева трябваше да изиграят ролята на чистилище преди въвеждането на Валутния борд.За въвеждането и функционирането на Валутния борд съществуваха две икономически бариери: големият размер на вътрешния дълг и особеностите на банковата система. Първата пречка трябваше да се преодолее чрез висока инфлация и обезценяване на лева, респ. на вътрешния дълг и лихвените плащания, а втората - чрез преструктуриране на банковата система. Преструктурирането трябваше да включва вливания, сливания, окрупнявания на банките, управление от квестор, поемане от БНБ. Крайната стратегическа, макар необявена цел, бе ударно редуциране на сумарните активи на търговските банки и освобождаване на приватизацията както на нефинансовите предприятия - длъжници, така и на оцелелите банки. За намеренията в случая може да се съди с голяма степен на достоверност по резултатите. (виж табл. 2)Табл. 2Изменения на сумарните активи в банковата система1992 24 млрд. долара1993 25 млрд. долара1994 15 млрд. долара1995 15 млрд. долара1996 7 млрд. долара1997 4 млрд. долараОще по-изразителна е динамиката на сумата на кредитите към нефинансовите предприятия: 1992 г. - 9 млрд. долара, 1994 г. - 6.8 млрд. долара, 1996 г. - 3.0 млрд. долара, 1997 - 1.0 млрд. долара. Следователно целта беше РАЗЧИСТВАНЕМВФ го искаше за стратегическите чуждестранни инвеститори и поддържане на българската икономика в състояние да обслужва безпроблемно външния дълг. Правителството също го искаше заради собственото си оцеляване като фаворит на МВФ, ако възприема безкритично неговите цели и рецепти. Наред с това кабинетът на Виденов видя, макар и със закъснение, възможност за разчистване препятствията пред масовата приватизация, като отгледа свои приватизационни фондове. Банките, възникнали при управлението на Андрей Луканов, Димитър Попов, Филип Димитров, проф. Любен Беров, се считаха за перестроечни и трябваше да бъдат ликвидирани. Без да са наясно с крайната цел, без да координират кредитната си политика, те неусетно следваха общ модел на поведение - да подчиняват държавния и нововъзникналия частен сектор по линия на кредитната задлъжнялост. Най-отгоре на кредитната пирамида като кредитор от последна инстанция стоеше БНБ. Така бе оформен втори властови икономически център - конкурент на правителството. УС на БНБ преживя три правителства и дочакал четвърто, имаше самочувствие за такава роля. Но за нея по-късно.Неформалните оценки на експертите на Фонда за състоянието на банковата система бяха обезкуражаващи. Те считаха, че правителството и търговските банки пречат на приватизацията и на преките чуждестранни инвестиции. Логиката беше семпла, но частично вярна: търговските банки не са суверенни в своето поведение, кредитират под политически натиск, спасяват от неизбежен фалит държавни предприятия и забавят структурната реформа. Трупат се необслужвани кредити, които чрез замяна на дълг срещу собственост щяха да превърнат банките (особено частните) в локални агенции за приватизация, конкурентни на официалните държавни органи.И още: търговските банки кредитират под натиск структури и икономически субекти с непазарно поведение и етика, което отблъсква стратегически и чуждестранни инвеститори от участие в предварително обречени приватизационни сделки. Засиленото рефинансиране и кредитиране от БНБ и депозитите на ДСК в някои банки бяха нужното доказателство в полза на тази теза. Според експертите на МВФ и Световната банка, България се лишаваше от свежи пари за ценни обекти, които формално не, но фактически биваха продавани по непазарни правила.През втората половина на март 1996 г. бе готов анализът на мисията на МВФ. До този момент правителството разполагаше с изготвена през декември Проектопрограма за стабилизиране на банковата система в България, а БНБ я тества в реални условия чрез придобиване на АГРОБИЗНЕСБАК и БЗК, отнемайки лицензите на ЧЗИБ и КРИСТАЛБАНК, и рекапитализиране на четири банки в размер на 400 млн. долара по схемата ДФРР-БУЛБАНК.Индикациите от първите, макар и плахи стъпки, насочени към стабилизиране на банковата система, показаха, че населението реагира панически. То не беше подготвено. Не изпитваше доверие към добросъвестността и компетентността на отговорните институции. Високата инфлация и периодичните валутни шокове създаваха впечатление, че и този път се разиграва сценарий в интерес на управляващите и БНБ. Изпреварващата вътрешна информация даваше възможност на няколко банки и големи клиенти да се възползват от масовите тегления на депозити от по-слабите банки и от наливането на допълнителна ликвидност в системата от страна на БНБ и ДСК. Изтеглените пари отиваха в три направления - към ДСК, за закупуване на държавни ценни книжа (ДЦК) и валута. В системата за разплащания половината от наредените плащания не можеха да се осъществят.В отговор БНБ осигури значителна ликвидност най-вече чрез селективно отпускане на необезпечени заеми. Левовото и валутното рефинансиране от БНБ към търговските банки в края на февруари бе в размер на почти 500 млн. долара. Централната банка не успя да осигури нужната честота и прозрачност при това вливане на ликвидност в банковата система. Задължителните същевременно резерви, които кредитните институции поддържат в БНБ, бяха намалени от 11 на 9.5 процента. ДСК също увеличи рефинансирането на банките. Към края на февруари 1996 г. то достигна 420 млн. в доларов еквивалент.Увеличената левова ликвидност в съчетание с масовата загуба на доверие в банките и действията на правителството и БНБ доведе до значителни продажби на левове за чуждестранна валута. БНБ интервенира, като продаде в края на февруари и началото на март 90 млн. долара. Платежната система също бе пред срив. В началото на януари 1996 г. чакащите плащания бяха 6000 на обща стойност 1.2 млрд. лева. Към средата на февруари те достигнаха 46 000 на стойност 5.2 млрд. лева. Меморандумът на споразумение с България, изготвен от експертите от МВФ, имаше за цел да убеди правителството и БНБ, че положението в банковата система е трагично, труднопоправимо, че скоро ще излезе извън контрол и всяко забавяне ще оскъпи многократно операцията. Несъмнено се предвиждаше ликвидирането на голям брой банки. Срещу 115 млн. долара първи транш (трябваше да има и други) МВФ искаше всичко - ликвидиране на половината банкова система и разпродажба на останалата в съкратени срокове на външни инвеститори. Експертите на Фонда идентифицираха точно проблема - не трудностите с ликвидността, а засилващата се неплатежоспособност на банковата система е нещото, което трябваше да се лекува. Но и те, и правителството, и БНБ не разбраха, че от това не следва автоматично ликвидирането на банките. Вместо това се продължи с рефинансирането - и скъпо, и безрезултатно. А в този момент трябваше бързо да се промени законовата база и длъжниците да бъдат фалирани. Това щеше да бъде пазарен подход в преструктурирането на икономиката и при селекцията на жизнеспособните стопански субекти. Големият въпрос беше на каква височина да се върти ятаганът на възмездиетона равнището на длъжниците (частни и държавни), на равнището на кредиторите (ТБ), на БНБ или да падне правителството. Започна се от търговските банки, стигна се до БНБ (чрез въвеждането на Валутния борд), падна и правителството. Това показва, че и рецептата на МВФ, и експертите на БНБ, които я прилагаха, не бяха точни. А правителството? То просто хленчеше за спасителен транш и за 115 млн. долара вкара българското общество в загуба за... 1.8 млрд. долара (по изчисления на Световната банка). Парите, необходими на правителството за погашения на дълга, съществуваха в банковата система. Укрепването на банките по начина, препоръчан тогава от Фонда и осъществен от БНБ и кабинета на Жан Виденов (при конкуренция, подозрителност и недоверие), беше просто слугинаж на наивници.б.ред. Можеше ли сценарият да бъде друг? Очакваме отговор от хората, управлявали по онова време държавата и банките.

Facebook logo
Бъдете с нас и във