Банкеръ Weekly

Финансов дневник

Левът - без лице между ЕЦБ и националните валути

На 1 януари тази година отбелязахме (без фанфари и речи) 10 години от членството на България в ЕС. А на първи юли 2017 г. ще отбележим и 20 години от въвеждането на валутния борд у нас. Навярно пак съвсем тихо и все едно, че годишнина няма. Хората от средното и от по-старото поколение обаче си спомнят, че първоначално левът бе "вързан" към германската марка, а след това - и към единната европейска валута.

Впрочем вече никой не крие, че не само в ЕС, но и в еврозоната от 2009 г. насам се провежда монетарна политика на две нива, т. е. на две скорости. Което не е никак добре. В първата група са страните, приели еврото, които се ориентират към икономиките на тежкоатлети като Германия и Франция - поне доколкото могат. Тук влизат и първокласни малки икономики като австрийската, холандската, финландската и белгийската.

На другия полюс е т.нар. група на "прасетата", получила това незавидно прозвище от абревиатурата си PIGS - съкращение от първите букви на имената на държавите, влизащи в нея. Това са Португалия, Италия, Гърция и Испания (Spain) - все страни с фундаментални финансови проблеми - силно дефицитен бюджет, високо съотношение на държавния дълг спрямо БВП и нестабилна банкова система.

Фискалната политика, водена от ЕЦБ, не може едновременно да стимулира развитието на икономиките и на двете групи. Докато начело на ЕЦБ бе Жан Клод Трише - до октомври 2011-а, банката водеше политика да поддържа силно евро и бавно понижаваше лихвените проценти. Което подриваше конкурентоспособността на  икономиките на държавите от РIGS. След като италианецът Марио Драги оглави ЕЦБ, нейната парична политика коренно се промени - институцията продължи да понижава лихвените равнища и да предоставя огромни количествени улеснения за търговските банки. Нещо, срещу което протестират и Германия, и Холандия, и Франция.

В отделна група са осем страни, които все още държат на националните си валути и провеждат - доколкото това е възможно, независима монетарна политика. Сред тях са "бизнес локомотивите" като Великобритания и Швеция и малкият гигант Дания. Запазилите националната си валута и следващи собствена парична политика са също Полша, Чехия, Унгария, Румъния, както и новоприетата в ЕС Хърватска.

На фона на това разделение в Европа ние - българите, и националната ни валута - левът, сме някъде в сивата среда. Уж сме с еврото - ама не съвсем. А не сме и независими, защото зависим от ЕЦБ. На този фон като курс на националната валута и като лихвена политика ние изцяло зависим от политиката на ЕЦБ. Но не можем да се ползваме от облагите, полагащи се на държавите членки на еврозоната, най вече от евтиното и неограничено финансиране на търговските банки. Не можем и да стимулираме износа и производството си чрез целенасочена парична политика.

Държавите в ЕС, запазили националните си валути, разполагат с друг паричен инструмент - плаващия валутен курс. От тази опция България се лиши доброволно още през 1997 г., тъй като не успя да води независима парична политика. Това всъщност бе причината за въвеждане на валутния борд.

Страните извън еврозоната пипат валутния курс бавно и внимателно, за да запазят основните си предимства пред конкурентите, без да предизвикват инфлацията или да понижават заплащането на труда на територията си. Историческите данни за равнището на обменния курс на валутите на страните от ЕС, които са извън еврозоната, към българския лев сочат именно това - поддържане на относително устойчиви равнища на обмен при относително слаба тенденция за поскъпване към еврото и съответно - към лева. Става дума за валути като полската злота, шведската, датската и чешката крони и на унгарския форинт. Поевтиняването на тези валути към еврото, съответно към лева, прави икономиките им по-конкурентни, в това число и спрямо нашата.

В същото време левът играе двойна игра - веднъж се старае да оцееле в една джунгла, където де факто командват немската и френската икономики като най-силни в еврозоната. Но и продължава да се бори с по-силни икономики, които бавно, но сигурно, използвайки ускорена девалвация на националните си валути, издърпват килимчето на конкурентоспособността изпод нозете на бай Ганьо и насърчават запазването на най-ниското равнище на заплащане на труда в ЕС.

На този фон българските правителства вече близо 10 години - поне от началото на световната икономическа криза през 2008 г., не знаят какво да правят в монетарната сфера - дали да дадат газ по посока на приемането на единната валута, или да преформатират съотношението „лев-евро“, ако нямат куража да излязат от валутния борд и да преминат към плаващ валутен курс.

Та това е изборът и голямата дилема на първите 20 години от ХХІ век.

Facebook logo
Бъдете с нас и във