Банкеръ Weekly

Рандъл У. Стоун

Кредит на доверие

Международният валутен фонд и посткомунистическия преход

Опитът на България с икономическия преход е опит на повтарящ се фалстарт.

България има осем правителства между 1990 и 1999 г. и само три от тях имат подкрепата на мнозинството в  парламента. Всяко обявява своята привързаност към някаква визия за икономическа реформа, а повечето подписват споразумения с МВФ. Няколко успяват да постигнат поне краткосрочно подобрение в макроикономическата политика, но съперничещите си приоритети и политическата нестабилност скоро подкопават ангажимента към строга бюджетна дисциплина, а структурната реформа остава мираж. Никоя от подкрепяните от МВФ програми не е приложена успешно по време на първите шест години от прехода.

През 1997 г. обаче в България настъпва драматичен обрат. Лошото икономическо управление води до обезценяване на националната валута, безконтролна инфлация и колапс на банковия сектор. Народното недоволство принуждава правителството да подаде оставка и да насрочи нови избори, в резултат на които в парламента се образува солидно дясно мнозинство. Новият кабинет въвежда валутен борд, подкрепян от фонда, и бързо възстановява доверието в българската икономика. Корупцията продължава да е навсякъде, но България се е превърнала в пример за успешна стабилизация на обменния курс.

Българският пример показва някои важни общи черти с изследваните случаи в това проучване и съществена разлика от Русия и Украйна, която показва колко важна е различната големина на държавите. Първо, както и при другите страни в това изследване, българските правителства очевидно са изкушени в различна степен да избягат от споразуменията с МВФ. По време на първите си месеци на власт новите кабинети като цяло са готови да приемат и реализират болезнени адаптационни мерки, но с течение на времето готовността им да платят политическата цена на адаптацията се изпарява. Второ, международните капиталови пазари изиграват ключова роля за нарастване на влиянието на МВФ. В няколко ключови повратни момента - март 1994 г., април 1995 г., декември 1996 г. - резки движения на капитал и драматични повишения на обменния курс карат правителствата да приемат условията на МВФ, които преди това отхвърлят като неприемливи. Трето, българският случай подкрепя очакванията на модела, че големината и стратегическото значение на страната получател ще имат значение за преговорната позиция на МВФ. Например, ако Украйна и Полша са имали много по-малко влияние на международната сцена от своя мощен източен съсед Русия, то българското е много по-слабо от тяхното. В резултат на това България непрекъснато се подчинява изцяло на контрола на МВФ, а истинността на заплахите на международния кредитор да спре помощта и да изчака значителни подобрения в политиката никога не е поставяна под въпрос.

 

8.1 ФАЛСТАРТИ, 1990-1994

По времето, когато България се присъединява към МВФ през септември 1990 г., бъдещето на българската демокрация до голяма степен виси на косъм. Както е правила два пъти през този век, България бързо сменя своето правителство. Когато международната обстановка се обърна срещу управляващата партия през 1989 г., осемнадесетгодишното управление на Тодор Живков е премахнато почти без протести, а министър-председател става Андрей Луканов. Луканов, комунист-реформатор, с изявено предпочитание към социалдемокрацията, свиква бързи избори за Велико народно събрание, чиято основна задача е да напише нова, посткомунистическа конституция и междувременно да управлява страната. Българската социалистическа партия (БСП) на Луканов печели убедително изборите през юни 1990 г. с 47% от гласовете и 57% от местата в парламента. Луканов съставя кабинет, призовавайки за широка коалиция, но опозиционните партии отказват да се присъединят. Като реверанс към опозицията Събранието избира лидера на Съюза на демократичните сили (СДС) Желю Желев като първия демократично избран президент на България. Въпреки това до есента страната изглежда неуправляема. Столицата е разтърсена от стачки и протести, а икономиката се влошава. През ноември Луканов подава оставка.

Желев, който по закон трябва да номинира следващия министър-председател, е изправен пред труден ребус. Само БСП има гласовете в Народното събрание за излъчване и подкрепа на правителство, но общественото мнение счита БСП за неприемлива. В крайна сметка Желев избира съдия без конкретна политическа история, Димитър Попов, да състави непартийно временно правителство. Самият Попов е противник на стратегията на "шокова терапия", а и тя през 1990 г. все още няма влиятелни поддръжници в България. Години по-късно Попов обяснява:

"България има специфични условия: 2.5 млн. пенсионери и 6.5 млн. електорат. Никой не може да приеме условия на МВФ, които биха поставили 40% от избирателите под екзистенц-минимума".

<!--[if--><!--[endif]-->

И все пак налице е консенсус, че реформата е необходима и че крайната цел е регулирана пазарна икономика. В допълнение съществува голяма надежда, че значителна помощ може да дойде от страна на международната общност. Едно от първите действия на премиера Попов е да започне преговори с МВФ, като се надява да получи кредит за 3 млрд. щ. долара. Той обаче скоро открива, че това е крайно нереалистична цел с оглед на размера на квотата на България във Фонда.

Западът е по-щедър към някои. Полша получава много по-големи заеми. А Попов не може да скрие разочарованието си. Това е въпрос на политика. Никога не получаваш икономическа подкрепа или опрощаване на дълг заради самите тях; всичко се базира на политически планове и сметки… Лош късмет е да си малка нация, малка страна или лидерът на такава, ако не си фаворит на голяма сила, която иска да ти помогне и да даде множество гаранции.

<!--[if--><!--[endif]-->

След два месеца на преговори с МВФ през февруари 1991-а правителството отменя почти всички видове контрол върху цените и някои скачат от 500 до 1000 процента. Същия месец Фондът одобрява 60.6 млн. Специални права на тираж (СПТ) според Финансовия механизъм за непредвидени и компенсаторни разходи, за да компенсира колапса на търговията в СИВ, а през март одобрява и 18-месечно стендбай споразумение за 279 млн. СПТ и изпраща първия транш за тримесечието.

Попов разглежда задачата си като направляване на България по пътя на изграждането на работещи демократични институции. Той има твърдо мнение по множество въпроси от областта на конституционното право и участва дейно в работата на НС по конституцията. По икономическите въпроси обаче силата му е далеч по-малка. Години по-късно той си спомня с гордост, че неговият кабинет е бил правителство на консенсус, съставено от експерти, а не политици и включващо представители на всички големи сили в НС: БСП, БЗНС и СДС. С такава хетерогенна група министри, без ясна стратегия за реформи и ангажимент да се управлява чрез консенсус, едва ли е учудващо, че по отношение на икономическото преструктуриране е постигнат много малък напредък.

<!--[if--><!--[endif]-->

Всъщност икономическата реформа е забавена в значителна степен от акцента, който правителството на Попов поставя върху гласуването на нова конституция. Това е интересен контраст със случаите на Полша и Русия, където конституционната реформа изрично е отложена, за да се акцентира върху икономическата. Това обаче павира пътя за конституционни кризи, които по-късно дестабилизират икономиката. Обратно - в България всички политически усилия през 1991 г. се въртят около конституционния дебат. Докато другите страни приватизират индустрията и едва след това пишат конституцията си, Попов е убеден, че реализацията на което и да е от дългосрочните структурни изисквания на програмата на МВФ предполага юридическа, конституционна база.

Дебатът за конституцията през лятото на 1991-а се оказва дълъг и оспорван. СДС се разцепва, а мнозинството оттегля своята подкрепа за правителството и иска разпускане на НС и насрочване на предсрочни избори. Всяка фракция на СДС обвинява другата, че е попаднала под влиянието на бившата комунистическа партия БСП. Двадесет и три членове на парламентарната група на СДС обявяват гладна стачка като протест против новата конституция и разполагат палатки до катедралата „Ал. Невски“. По този повод Попов саркастично отбелязва:

"Аз бях номиниран за министър-председател от СДС. Ами ако бях оставил правителството, за да седя в палатка? Къде щяхме да сме тогава? Ако си бяхме тръгнали, конституцията нямаше да бъде ратифицирана, нямаше да има изборен закон, избори, правителството щеше да падне и кой щеше да остане да управлява? Гражданска война или диктатура. Ние останахме, приехме конституцията, изборния закон, а СДС спечели и започна да управлява".

<!--[if--><!--[endif]-->

НС става неработещо след приемането на конституцията през юли и отказа да действа по пакета от икономически мерки за реформи. Изборите се провеждат в края на октомври при пропорционална система на представителство с 4-процентов праг, а от тридесет и трите регистрирани партии три влизат в парламента. СДС, който остава нестабилен съюз на  шестнадесет политически групи, печели 110 места; БСП - 106, и Движението за права и свободи (ДПС), либерална партия на турското малцинство - 24. СДС формира правителство на малцинството с премиер Филип Димитров и с негласната подкрепа на ДПС.

През есента на 1991 г. България не успява да покрие условията по програмата с МВФ. Страната, общо взето, е успяла да спази макроикономическите цели, съгласила се е да започне приватизация и да въведе цялостна система от стриктни банкови регулации, но на нито един фронт не се забелязва прогрес. МВФ пък отменя структурните изисквания, за да даде на новото правителство на Филип Димитров време за изпълнение. Димитров обявява, че кабинетът му ще бъде “правителство на приватизацията“. Димитър Костов, който по това време е заместник финансов министър, отговарящ за връзките с МВФ, споделя:

"Фондът винаги беше обнадежден, когато имаше смяна на правителствата в България, надявайки се, че някое от тях най-накрая ще изпълни част от трудните мерки… Бяха дадени обещания за увеличение на цената на електричеството и за надзор на банковата система. МВФ беше готов да приеме тези уверения, тъй като новото правителство имаше достатъчна подкрепа, каквато коалиционното нямаше. В такава ситуация е по-лесно да преговаряш с Фонда".

<!--[if--><!--[endif]-->

В рамките на няколко месеца обаче става видно, че правителството на Димитров не е по-способно да извърши бърза реформа от това на Попов. Спъва го липсата на мнозинство в парламента и липсата на стиковане между собствените му депутати. МВФ отменя стендбай споразумението, но незабавно започва преговори за ново.

<!--[if--><!--[endif]-->

През април 1992-а МВФ одобрява новото стендбай споразумение и разширен достъп до ресурсите си на стойност 124 млн. СПТ и започва преговори за по-обширна програма за реформи, която да се подкрепи от Разширения механизъм на фонда (РМФ). Постигнато е принципно споразумение, но ключовото препятствие пред изпълнението на предишните изисквания за РМФ е проблемът с финансовата дисциплина на българските предприятия. Тя трябва да бъде наложена през лятото на 1992 г., но до този момент предприятията продължават да съществуват благодарение на щедри субсидии от националния бюджет и кредити от дъщерни компании на националната банка, всяка от които финансира свои клонове на индустрията. Когато мерките на бюджетни съкращения започват да се усещат през лятото, профсъюзите излизат на стачка, която бързо се превръща в национално протестно движените. Ръководството на СДС е раздвоено как да отговори, а подкрепата на ДПС за правителството е разклатена. МВФ продължава да поддържа политиката на кабинета и изплаща транш от 31 млн. СПТ два месеца по-рано, през август, за да помогне за сключването на споразумение между България и нейните кредитори. България започва частично да изплаща лихвите през септември като знак на добра воля и стартира преговори с Лондонския клуб за промяна на падежа на 10-те млрд. долара търговски дългове. Когато правителството на Димитров пада през октомври обаче, МВФ спира стендбай споразумението и дискусиите за РМФ.

<!--[if--><!--[endif]-->

През следващите два месеца политическият живот в България се превръща в битка, тъй като нито СДС, нито БСП успяват да сформират правителство. Накрая, през декември, ДПС номинират Любен Беров да състави поредното непартийно правителство. Беров е икономически съветник на президента Желев и той го предлага на ДПС като възможен компромисен кандидат. ДПС пресмята, че ще има повече влияние върху по-слабо правителство, отколкото над кабинета на СДС, а БСП е доволна да дърпа конците на управлението тихомълком и да чака, докато не прецени, че може да спечели парламентарни избори. Впоследствие, въпреки че Беров е бивш член на СДС, неговата парламентарна подкрепа идва предимно от опозицията. Седем депутати от СДС нарушават партийната линия и гласуват за Беров, а през февруари 1993-а СДС ги изключва от партията. В знак на протест още единадесет депутати напускат парламентарната група и заедно със седемте бивши депутати от СДС формират Нов съюз за демокрация, който също подкрепя Беров.

Правителството на Беров е силно възпрепятствано, тъй като няма партия, която да припознае като своя и е принудено да изгради съюз по сметка. Кабинетът няма политическа основа, на която да стъпи, и съответно няма електорални ресурси, с които да порицава или награждава своите парламентарни поддръжници. Нито пък може да използва заплахата от предсрочни избори, за да получи подкрепа, тъй като българската конституция не му дава право да свика предсрочни избори, като подаде оставка. Впоследствие Беров следва политика на консенсус и не се вземат важни решения без одобрението на трите парламентарни блока, които го поддържат. Тъй като парламентарната подкрепа за правителството идва предимно от лявата част на българския политически спектър, това означава, че икономическата реформа е спряна.

<!--[if--><!--[endif]-->

Дискусиите между България и МВФ продължават, но техните позиции са далеч една от друга. Новият финансов министър Стоян Александров се запъва и отказва външен диктат. Беров описва това "просто като начин за министър-председателя да заяви нещо, без всъщност сам да го казва". Той посочва работническата активност и настоява за индексиране на заплатите, което ще доведе до по-висока инфлация. И смята факта, че са били избегнати тежки стачки и демонстрации, като едно от основните постижения на своето правителство. Междувременно, макар че кабинетът е наследил проектобюджет от правителството на Димитров и номинално се поддържа от другите две партии в парламента, следват три месеца на разгорещен дебат, преди най-накрая да се приеме бюджет през юни с дефицит 7.9% от БВП. Това значително надвишава изискванията, заложени в програмата на МВФ от предишната година.

<!--[if--><!--[endif]-->

Основната жертва на продължителния период на нестабилност в българската политика е едва започналата реформа на банковата система на България, която никога не става добре регулиран или прозрачен търговски банков сектор. Капиталовите изисквания за стартирането на банка са тривиални - едва 5000 лв., или 150 щ. долара - а Българската народна банка (БНБ) няма капацитет да регулира тези дружества ефективно или да постави изисквания за резерв. Впоследствие това се превръща в слабата връзка в икономиката и във фокус на политическата корупция. Всеки с политическо влияние създава банка и бързо получава кредити от БНБ; много от тях никога не са върнати. Банките се множат, за да управляват транзакциите между държавните предприятия, а приватизацията е спряна, тъй като е много по-печелившо да се осигуряват постъпления, отколкото да се приватизират дружествата и да се носи тежестта на техните слаби баланси и неефективно производство. Политическото влияние позволява на кредитните институции да ограбват печалбите на най-печелившите предприятия. Самите банки на свой ред могат да бъдат превърнати в празни черупки, а печалбите да се изнесат под формата на бягство на капитали. Както по-късно признава министър-председателят Беров: „Политиката на БНБ не бе особено нормална, но беше много полезна, ако искаш да станеш богат: просто вземаш кредит, рефинансиран от БНБ, и никога не го връщаш. Не искам да споменавам имена, но познавам поне двадесет човека, които направиха много пари по този начин“.

<!--[if--><!--[endif]-->

В центъра на системата на лошо управление са БНБ и нейният управител по онова време Тодор Вълчев. БНБ има номинална отговорност за надзора на търговския банков сектор и тя провежда политика на рефинансиране на държавните банки в несъстоятелност и на раздаване на примамливи кредити на всеки с добри връзки, включително и на поддръжници на лидера на БСП Жан Виденов. БНБ надвишава целевия размер на МВФ за нетните вътрешни активи през 1993 г., поставяйки под напрежение обменния курс, и допринася за инфлационно напрежение.

БНБ обаче по никакъв начин не е самостоятелен играч в българската политика, въпреки че формално е независима. Беров се оправдава, че не е можел да нарежда на Вълчев да прави каквото и да било и е давал само съвети, но не и заповеди… На всеки десет дни или всяка седмица е имало т.нар. съвет на мъдреците. Тези срещи са между Беров, управителя на БНБ, управителя на Булбанк (външнотърговската банка) и три или четири други лица, може би общо десет човека, на които са се дискутирали монетарната политика и състоянието на пазара. И въпреки че управителят на БНБ е можел да бъде свален чрез вот на парламента, самият факт, че министър-председателят се консултира с него на всеки десет дена, означава, че правителството е имало много строг контрол върху паричната политика. Атмосферата е колегиална, а влиянието се упражнява внимателно, но това изобщо не означава, че БНБ е била независима. Вместо това показва, че предпочитанията на Вълчев за политиката тясно съвпадат с непосредствените нужди на правителството, така че то никога не се налага да използва явна принуда.

След като изтича стендбай споразумението за 1992 г., минава повече от година без нова договореност между България и МВФ. В крайна сметка обаче такава е постигната през април 1994 г., а решаващият мотивиращ фактор от българска страна е необходимостта да се преструктурира нарастващият национален дълг. По-голяма част от него се държи от търговски банки, така че споразумението за преструктуриране трябва да се сключи с Лондонския клуб, като необходимо условие е България да плати значителна част от натрупаните лихви.

Тъй като държавата няма достатъчно международни резерви, за да направи такова плащане, основна част от споразумението е международно финансиране от МВФ. В резултат на това слабият и залитащ наляво Беров успява да прокара по-рестриктивен бюджет през 1994-а, а МВФ одобрява стендбай споразумение за 70 млн. СПТ и Механизъм за системна трансформация (МСТ) за 116 млн. СПТ. Валутната криза през есента на 1994 г. заплашва договора, но не изглежда основна движеща сила за него, защото той е изготвен преди това. През юни правителството на Беров оцелява при вот на недоверие, а през юли подписва с Лондонския клуб споразумение за преструктуриране на 8.3 млрд. долара от своя дълг и намаление на главницата на заемите с 46 процента.

Няколко седмици след подписването на договора правителството на Беров подава оставка. Има съобщения, че представителите на МВФ са бесни: стендбай споразумението и МСТ предполагат връщане към политическата и икономическата стабилност. А споразумението с Лондонския клуб е сключено на базата на очакването, че програмата на МВФ ще стои в основата на макроикономическа политика, която постепенно ще върне надеждността на България като кредитополучател. Очевидно обаче Беров няма избор, освен да се оттегли, за да изпревари вот на недоверие.

Въпреки че от гледна точка на Фонда правителството на Беров е предало преговорите, МВФ изплаща 93 млн. СПТ през септември за сложните транзакции, включени в преструктурирането на дълга. Веднага след това спира програмата на България и изчаква да види какво ще донесат на масата за преговори изборите и новото правителство.

8.2 КОРЕНИТЕ НА КРИЗАТА, 1995-1996

Отново са изгубени три месеца в кампанията за парламентарните избори, като в същото време служебният кабинет на Ренета Инджова успява да направи много малко. Изборите на 18 декември дават солидно мнозинство на БСП и техните съюзници - БЗНС и социалдемократическата екологична партия "Екогласност". Голяма част от висшето ръководство на СДС подава оставка след провала на изборите и това подготвя почвата за бившия финансов министър от СДС Иван Костов да започне да изгражда сплотена партия около политика на радикална икономическа реформа.

Междувременно БСП се е върнала на власт със солидно мнозинство и четиригодишен мандат. Лидерът на партията, 35-годишният Жан Виденов, става най-младият министър-председател на България. Румен Гечев, отявлен кейнсианец, става вицепремиер и министър на икономическото развитие, а Димитър Костов, реформаторски настроен технократ, е издигнат за министър на финансите. България остава здраво ангажирана със Запада, обещавайки да запази връзките с международните финансови институции и да продължи да обслужва националния дълг. От друга страна, икономическата политика на новото правителство е силно ограничена от общественото мнение. Виденов е в немалка степен заложник на собствената си успешна предизборна кампания, тъй като използва популистка програма и е обещал да спре спада на жизнения стандарт. През януари Виденов обявява „антикризисна“ програма, която е сбор от противоположности: ще снижи инфлацията и в същото време ще намали безработицата, ще ускори приватизацията и земеделската реформа и същевременно ще заздрави индустриалната политика.

Министър Костов открива, че дори да е успял да спечели подкрепата на Виденов за фискални рестрикции, това не гарантира подкрепа в парламента. Макар да има мнозинство, БСП се състои от множество фракции, чиито предпочитания в икономическата политика се движат в гамата от неохотна реформа до доктринерско централно планиране. Няма ефективна партийна дисциплина, така че премиерът може да лобира само пред своите собствени поддръжници или да ги съблазнява за сътрудничество чрез съмнителни или незаконни привилегии.

Димитър Костов смята предизборната  програма на БСП за „популизъм“ и изпълнена с "прекомерно щедри" обещания. През януари те са пренесени в първоначалните чернови на правителствената програма. И въпреки че накрая остава не повече от една трета от тях, те пак са прекалено много според финансиста. Икономическата политика, прокарвана от Виденов и Гечев, изглежда неокейнсианска в ретроспекция, но Костов подчертава, че когато са се вземали ключовите решения, съображенията са били прагматични, а не идеологически.

<!--[if--><!--[endif]-->

Вместо да следва съзнателна икономическа стратегия, политиката на Виденов изглежда като поредица от противоречащи си компромиси. МВФ настоява за ликвидирането на банки и предприятия с лош баланс, забрана за губещите дружества да получават кредити от държавата и БНБ и намаляване на фискалния дефицит. Правителството отказва да приеме болезнените мерки, предложени от МВФ. Вместо това то продължава да налива ликвидност в икономиката и да защитава държавните предприятия (ДП) от последиците от тяхната неефективност. Профсъюзите лобират за по-високи заплати, а мениджърите на ДП нямат причина да отказват. Неизбежният резултат е, че общото търсене се повишава, а с него и цените. От друга страна, кабинетът идва на власт с обещания да овладее инфлацията и контролът върху цените е единственият инструмент за изпълнението им.

Това е най-вече политически компромис. Например цените на електричеството трябвало да бъдат удвоени през 1995 г., но са повишени с 20-30 процента. Същото се случва със зърнената реколта. В началото на 1995 г. съществуват опасения, че цената на хляба ще се увеличи от 20 на 50 лв. и се взема популисткото решение да се внесе зърно и да се субсидира.

<!--[if--><!--[endif]-->

Правителството не отхвърля диалога с МВФ; той започва веднага и продължава през цялото управление на Виденов. Управляващите се надяват да получат финансова помощ от Фонда, точно както и всички предишни български кабинети след 1990-а. През 1995-а обаче правителството не е съгласно да направи достатъчно компромиси, за да се стигне до споразумение, а МВФ настоява за много драстична програма на структурна и фискална реформа като предварително условие за споразумение. Министър Костов обяснява, че по това време Виденов не е готов да плати политическата цена за необходимите мерки, тъй като проблемите все още не са катастрофални. Съществува илюзия, че е възможно да се отложат тези мероприятия и да се договори по-дълъг график с МВФ. Две или три седмици след сформирането на правителството има кръгла маса с МВФ, Световната банка и ЕБВР с дискусия за икономиката и възможните мерки. Тогава са поставени всички проблеми, довели до кризата година по-късно. Всички предложени мерки са посрещнати с аргумента, че не отговарят на критерия за политическа приемливост.

<!--[if--><!--[endif]-->

Преговорите с Фонда продължават, но България е далеч от постигане на целите на програмата от 1994 г., а МВФ не е склонен да ги ревизира. Към края на 1995 г. оценката на международния кредитор е, че няма постигнат напредък в България. Дневният ред на реформите остава приблизително същият както година по-рано, но приватизацията и ликвидацията на неефективните индустриални предприятия стават по-належащи и са съществени за балансиране на бюджета и стабилизиране на валутата. Корупцията в банковия сектор, която е сериозен проблем при Беров, се влошава значително при Виденов, тъй като членове на бордовете на търговските банки ограбват активите им, като раздават кредити на себе си или свои компании, без намерение някога да ги връщат. Както казва един служител от онова време в Министерството на финансите:

"Няма реално преструктуриране, загубите на ДП са рефинансирани чрез кредити от търговските банки, а лошият дълг влошава позицията на търговските банки. Основната причина за фалита е, че банките са отчасти ограбени от своите акционери и компании, собственост на тези акционери. Виновни са слабата финансова дисциплина, меките бюджетни ограничения за ДП, достъпът до заеми от търговските банки и накрая рефинансирането на търговските банки от БНБ. Паричната маса продължаваше да се увеличава, а инфлацията надминава прогнозите".

<!--[if--><!--[endif]-->

Без конкретен напредък към края на годината парламентът все още обсъжда приватизацията, банковата реформа и преструктурирането на предприятия. До есента обаче политиката на правителството на контрол над цените на зърното води до сериозен недостиг. Междувременно високият бюджетен дефицит повишава лихвите, което кара кабинета да заложи на още повече заеми, за да обслужва дълга. Националната банка инжектира ликвидност в банковата система и купува облигации, за да подкрепи правителството, а това поставя под напрежение пазара за обмен на валута. Водят се парламентарни дебати за „икономическата криза“ на страната, а опозицията прави постъпки за вот на недоверие. Виденов стига до заключението, че България трябва да постигне споразумение с МВФ, за да избегне финансов колапс, и сериозните преговори стартират през пролетта на 1996-а.

Като условие за заем Фондът настоява да се предприемат поредица от стъпки, които да намалят квазифискалния дефицит на правителството, загубите, натрупани от държавните предприятия и покривани чрез държавни субсидии или банкови кредити. Тези мерки образуват крайъгълния камък на програмата, тъй като заемите, финансиращи тези загуби, са основен фактор, който задвижва експанзионистичната монетарна политика, дестабилизирала българските финансови пазари. Известни банки и предприятия са набелязани за затваряне, а заем за структурни промени от Световната банка, договорен в тандем с програмата на МВФ, има за цел да финансира програми за справяне със социалната цена от тяхното закриване. Световната банка и МВФ невинаги работят гладко заедно, но в този случай те си сътрудничат тясно и правят обединен фронт. Освен това Фондът изисква група големи държавни предприятия, които са отговорни за 50% от загубите, да бъдат поставени в режим на „изолация“. Те ще бъдат освободени от тежестта да обслужват дълговете си, но ще им бъде забранено да получават нови кредити по време на едногодишен „рехабилитационен“ период. След това, ако не успеят да покажат печалба, ще бъдат затворени.

Финансовият хаос се влошава през пролетта. За пръв път от 1990 г. се появяват опашки за хляб и те бързо се разпространяват към банките, тъй като паникьосаните граждани се втурват да теглят спестяванията си. През май 1996 г. валутният пазар е сериозно разтърсен. Това кара Виденов да направи компромис и да упълномощи икономическия съветник Иван Ангелов, който гледа благосклонно на препоръките на МВФ, да сключи споразумение.

Ангелов е разочарован от правителството на Виденов, когато разбира, че неговите предложения да се ускори реформата са учтиво игнорирани, но остава, за да завърши преговорите, тъй като смята, че без договор българските финансови пазари ще колабират в рамките на седмици. Той обаче не храни надежди, че споразумението ще бъде изпълнено, защото „Виденов провежда имитация на реформа“.

Оценката на МВФ е по-оптимистична. Ан Макгърк, ръководител на мисията на МВФ в България, вярва по онова време, че Виденов се опитва да направи необходимите промени, но не може да получи подкрепата на своята партия. Сякаш за да подчертаят своето нежелание да се ангажират с програмата, всички водещи министри от правителството стават труднооткриваеми по време на последната фаза на преговорите, а самият Виденов лети до Китай за предварително планирана държавна визита.

Макгърк притиска Ангелов след непродуктивна среща в БНБ и му казва, че имат запазен полет за 18 ч. на следващия ден. Ангелов я кани на среща в последния момент в офиса на министър-председателя на следващата сутрин. Той обаче не успява да открие дори един министър, който да може и да иска да присъства.

<!--[if--><!--[if--><!--[endif]--><!--[endif]-->

Министърът на финансите е зает. Вицепремиерът Гечев, който трябва да координира тези срещи, заминава за Москва за празнуване на културното сътрудничество. Министърът на труда и социалните въпроси е в Кипър за откриването на търговско изложение. Управителят на БНБ се оправдал, че заминава за своя окръг за среща на гимназиалния си випуск. Така Ангелов, който смятал, че Фондът и Световната банка ще изпратят на срещата няколко експерти, бил шокиран, когато дошли дванадесет или тринадесет души.

<!--[if--><!--[endif]-->

Ангелов с готовност се съгласява с предложенията на МВФ и държи Виденов в течение на напредъка по телефона, но кабинетът никога не се ангажира със споразумението. Най-голямата приватизационна инициатива например трябвало да бъде заводът "Соди Девня". Министърът на промишлеността Климент Вучев обаче казва на Ангелов по това време, че ако той се приватизира, това ще е само през трупа му. Имайки предвид драматичното разминаване на споразумението с програмата на БСП, е учудващо, че Фондът прави договора с толкова слаба правителствена подкрепа. Самият Ангелов подава оставка като съветник на Виденов на следващия ден след подписването на програмата. Тя има за цел да възстанови доверието на пазарите и така да даде на правителството свободно пространство, за да извърши необходимите реформи. Фондът не е особено оптимистичен, че програмата ще успее и оценява шансовете й "50-50".

<!--[if--><!--[endif]-->

Скоро става ясно, че макар правителството да е готово да приеме програмата под натиск, то изобщо няма намерение да я изпълнява. Ключовото условие в стендбай споразумението от 1996 г. е ангажиментът на кабинета да наложи „изолация“ на предприятията от списъка с големи загуби. Крайният срок за старта е юли 1996 г., а правителството отказва да я наложи. В същото време БНБ рефинансира банка в лошо състояние, която е маркирана за ликвидация.

<!--[if--><!--[endif]-->

Сякаш това не е достатъчно, през юли влошаващата се финансова криза принуждава Министерството на финансите да вземе непланирани кредити от БНБ, проваляйки изискването на МВФ за нетните вътрешни активи на централната банка. Вътрешният пазар за правителствени облигации е непостоянен след кризата през май. Основните купувачи на държавни книжа са търговските банки, а те получават своята ликвидност от БНБ. Така че, когато БНБ ограничава ликвидността, тя ефективно оттегля подкрепата си от пазара на правителствени облигации. От друга страна, липсата на доверие в обменния курс кара притежателите на твърда валута да я изтеглят, което принуждава банките да продават ДЦК, за да купуват чужда валута. Впоследствие нарастващата ликвидност също създава теч в пазара на облигации. Това няма да е катастрофално, ако не са два големи външни заема, чиито падеж настъпва през юли: 200 млн. г. марки на 15 юли и емисия брейди облигация за 140 млн. долара на 28 юли.

Министърът на финансите, отчаяно нуждаещ се от средства, пренебрегва възраженията на специалистите, които управляват вътрешния пазар на облигации, и го залива пазар с книжа. Резултатът е паника, която пречи на правителството да продаде повече дългови инструменти до края на септември. Единствените опции, които остават пред кабинета, са да обяви мораториум по изплащането на дългове при техния падеж или да вземе заем от БНБ. Правителството предпочита втория вариант и нарушава програмата за нетни вътрешни активи. При следващото разглеждане на програмата през септември Фондът не изплаща втория транш от стендбай споразумението. Това кара Световната банка да отхвърли кандидатурата за заем за структурни реформи. Според Макгърк МВФ е можел да се откаже от макроикономическата цел, ако България е имала напредък по ангажиментите си за структурни реформи, но провалът на двата фронта не оставя алтернатива освен да се преустанови програмата.

<!--[if--><!--[if--><!--[endif]--><!--[endif]-->

Въпреки че спира стендбай споразумението от 1996 г., Фондът прави ново дръзко предложение за справяне с българската криза: валутен борд.

Валутният борд е институция, която има за цел да засили ангажимента към фиксиран обменен курс и към монетарна политика, която е напълно подчинена на целта да се защитава този обменен курс. По принцип приемането на валутен борд означава паричният регулатор да поддържа достатъчни международни резерви за обезпечаване на цялото вътрешно парично обращение при фиксирания обменен курс. Единственият начин да се увеличи то в условията на валутен борд е да се повишат международните резерви, което може да стане само ако има нетни капиталови входящи потоци. Оперативният контрол над парите в обращение, международните резерви и пазарът на чужда валута обикновено се предава в ръцете на независим орган, а интервенциите на централната банка в подкрепа на банки и купуване на правителствени облигации са силно ограничени, ако изобщо са позволени.

Интересна е историята как МВФ стига до предложението за валутен борд през 1996 г., като се има предвид, че позицията на институцията през 90-те години на ХХ в. е много предпазлива по отношение на режимите на фиксиран обменен курс. Общото схващане е, че той може да е полезен инструмент като номинална опора за драматичен опит за стабилизация, когато другите номинални целеви показатели - като паричната маса в обращение и лихвите – се движат прекалено бързо, за да бъдат обслужвани. Фиксираните обменни курсове обаче в крайна сметка трябва да отстъпят на планирани промени, а впоследствие и на управлявани плаващи стойности.

Има два сериозни проблема с фиксираните обменни курсове.

Първо, те увеличават крехкостта на финансовата структура на страната. Фиксираните обменни курсове се използват от държави с висока инфлация, за да привържат своята валута към паричните единици на страни с ниска инфлация, което създава условия за надценяването им. Това увеличава риска за поддържането на номинални активи във фиксираната валута, така че капитал може да се привлече само чрез предлагане на висока възвръщаемост. Резултатът е финансова пирамида, която може да се срине, ако доверието на пазара  е разклатено, тъй като инвеститорите се опитват да превърнат своите активи в чужда валута, преди да се смени обменният курс.

Второ, фиксираните валутни курсове водят до дългосрочни разминавания в реалния обменен курс, ако инфлацията остане по-висока в държавата с борд, отколкото е в чужбина; т.е. местните стоки и услуги стават неконкурентоспособни, ако обменният курс остане фиксиран, а вътрешната инфлация е по-висока от външната. Поради тези две причини по това време заместник управляващият директор на МВФ Стенли Фишер е критичен към режимите на фиксиран курс. Опитът обаче постепенно убеждава представителите на Фонда, че те са полезни инструменти за стабилизация в екстремни ситуации.

МВФ например първоначално не насърчава Естония да въведе режим на валутен борд, но страната настоява и впоследствие се превръща в един от най-успешните реформатори в Източна Европа. След като се сблъсква с хиперинфлация, Аржентина също се стабилизира при президента Менем чрез приемането на валутен борд. През 1996 г. експериментът на Русия с фиксиран обменен курс драматично намалява инфлацията и изглежда успешен. Въпреки това през септември 1996-а  Фондът не изглежда готов да насочи България към приемането на валутен борд. Представителите на международния кредитор пускат идеята на семинар по време на годишната среща на МВФ и Световната банка и впечатлението на Димитър Костов по онова време е, че Майкъл Деплер, ръководител на отдела за Европа на МВФ, е по-скоро предпазливо отворен към идеята, вместо активно подкрепящ.

<!--[if--><!--[endif]-->

Макгърк пък описва позицията на Деплер и на сътрудниците му като абсолютно съгласни с предложението в този момент, но без пълен консенсус в рамките на МВФ. Основната съпротива идва от отдел „Парична политика и обмен“ (ППО), който твърди, че преди да бъде въведен валутен борд, първо трябва да се разреши българската банкова криза, тъй като режимът не предвижда кредитор от последна инстанция. Деплер пък опонира, че е невъзможно да се изчисти банковата система, докато не се наложи надеждно ограничение на бюджета, а това би било невъзможно без валутен борд.

<!--[if--><!--[endif]-->

Първоначално българската реакция на режима е яростна съпротива от всички страни на политическия спектър. Димитър Костов споделя: „Говорих по телефона с Виденов точно след това. Той каза: „Ние не сме правителство, което ще участва във валутен борд. Това означава загуба на суверенитет заради монетарната политика. В исторически план това се използва в колониалните държави“. Лидерът на СДС Иван Костов първоначално има същата реакция.

Днес българи от всички политически краски сега се опитват да си припишат заслуги за валутния борд. Някои подробности обаче са ясни.

Министър Костов подкрепя идеята от самото начало и убеждава Гечев и Виденов да я приемат. Той е убеден, че България няма международните или фискалните резерви за справяне с кризата без драматично повишаване на доверието на пазарите. Това може да стане само чрез приемането на валутен борд, а опитите да се спре кризата само чрез затягане на монетарната политика ще е катастрофално за банковия сектор. Освен това Костов вижда валутния борд като единствен начин да се вържат ръцете на парламента и да започне принудително изпълнение на фискалните ограничения.

В началото на есента Майкъл Деплер се убеждава, че валутният борд е единственият начин да се спре обезценяването на българския лев и формално го предлага при посещение в София през октомври 1996-а. До следващия месец то се е превърнало в условие за широко съгласие от страна на МВФ плюс подкрепата на Костов вътре в правителството. Няколко членове на борда на БНБ също са за предложението. Според Костов Виденов е убеден от аргумента, че МВФ няма да подкрепи България, освен ако не се приеме валутен борд, и решава, че това е единственият начин да се спаси правителството на БСП, което става все по-предпазливо със задълбочаването на кризата. От една страна, чрез валутния борд кабинетът може да реализира необходимите мерки за облекчаване на икономическия срив. От друга - правителството ще се дистанцира от част от политическото падение чрез делегиране на власт. Поради практически съображения решението за налагане на валутен борд е взето от БСП, а опозицията само поема нещата впоследствие. Следователно, когато е окончателно въведен, валутният борд има подкрепата на всеки голям политически играч в страната.

<!--[if--><!--[if--><!--[if--><!--[if--><!--[endif]--><!--[endif]--><!--[endif]--><!--[endif]-->

В късната есен на 1996-а стратегията за контролиране на инфлацията яростно нанася обратен удар. Субсидираните цени, ниските запаси от основни храни поради лоша реколта и растящата паника водят до задържане и изчезване на важни хранителни стоки от рафтовете на магазините. Суровата зима на 1996-1997-а ражда нов термин в българския език - "Виденовата зима". Доверието на пазарите главоломно спада и през ноември-декември българският лев пада от 240 до 500 за долар. Инфлацията скача до 311% на годишна база. Загубил популярност, Виденов открива, че подкрепата и в БСП се е стопила. Изпреварвайки неизбежното, подава оставка от правителствените и партийните постове на партийна конференция през декември.

Скоро обаче става ясно, че БСП не може да ограничи щетите чрез смяна на лидера. За втори път партията се намира в ситуация със солидно парламентарно мнозинство, но безпомощна пред лицето на гневното население. Опозицията в парламента внася проект на „Декларация за националното спасение“. Тя цели да освободи управителния съвет на БНБ, да започне преговори с МВФ за установяването на валутен борд, да разпусне парламента и да проведе предсрочни избори. Около 40 хил. демонстранти се събират пред парламента, а демонстрациите се разпространяват в цялата страна в рамките на дни. Когато БСП блокира вот по декларацията, СДС, Народен съюз и ДПС напускат парламента, а демонстрантите реагират, като обграждат и по-късно се опитват да щурмуват парламентарната сграда.

Новоизбраният президент Петър Стоянов, след дълги колебания, връчва мандат за съставяне на правителство на БСП, но призовава социалистите да не се възползват от него. Междувременно ежедневните протести включват вече до 200 хил. участници. Николай Добрев, новият лидер на БСП, обявява състава на новото си правителство, но впоследствие го оттегля и се съгласява да насрочи предсрочни избори, което позволява на Стоянов да назначи служебен премиер. Тъй като политическата несигурност продължава да властва, левът пада от 500 за един долар през януари 1997-а до 1600 за долар през февруари.

8.3 КОНСОЛИДАЦИЯ ПОД ШАПКАТА НА ВАЛУТНИЯ БОРД

Назначението на софийския кмет Стефан Софиянски (СДС) за служебен премиер и съобщението за скорошното въвеждане на валутен борд, който ще управлява българската монетарна политика, стабилизира ситуацията с шокираща бързина. До 15 март кабинетът обявява, че левът ще бъде фиксиран на 1000 за една германска марка и пазарът спира да тества стабилността му. Правителството на Софиянски провежда преговорите с МВФ за ново стендбай споразумение и изпълнява множество от предварителните необходими условия. Фондът по правило отказва да преговаря със служебни правителства, тъй като те имат ограничен мандат и нямат гаранции за парламентарна подкрепа. В този случай обаче е ясно, че в българската политика се е случил уникален пробив и че ще са необходими бързи действия, за да се използва възможността, преди кризата да я е отнесла. Освен това изглежда ясно, че СДС ще спечели изборите през април, а правителството на Софиянски се разбира със СДС. Вицепремиерът, назначен да преговаря за стендбай споразумението, Красимир Ангарски, е работил в Министерството на финансите при Иван Костов в правителството на Филип Димитров и те запазват тесни работни връзки. Ангарски съобщава, че държи Костов в течение за напредъка на преговорите и пътува в делегация до Вашингтон.

Правителството на Софиянски оперира в уникална среда за българската политика. Усещането за криза в началото на 1997-а е толкова силно, че стари врагове започват да се съгласяват на по-радикални реформи, които нито лявото,  нито дясното биха предложили година по-рано. На практика всяка седмица новият кабинет взема решение, което отговаря на едно от тринадесетте предварителни условия на Фонда за сключване на споразумение. Ангарски си спомня, че постоянният представител на МВФ за България е бил в неговия офис всеки ден и че всяко важно правителствено решение е било изпращано незабавно към Фонда.

<!--[if--><!--[endif]-->

Междувременно Иван Костов печели от усещането за криза в страната, така че да организира СДС в обединена, програмна партия и след кратка кампания печели разгромна победа през април. Първият акт на Народното събрание е да одобри Декларацията за национално спасение, която призовава за валутен борд, реституция на земята, отваряне на досиетата и членство в Европейския съюз и НАТО. През май Костов сформира първото българско правителство с мнозинство в парламента и програмна ангажираност с реформи.

Кабинетът на Костов въвежда големи промени в макроикономическата политика. За да накара валутния борд да работи, правителството трябва да постигне значителен първичен излишък - т.е. излишък по правителствения бюджет преди изплащане на лихвите по националния дълг. И комбинацията от напрегнатата атмосфера на 1997-а,  мнозинството на СДС и новата сплотеност на партията прави това възможно. Намаленото предлагане на правителствени облигации и символичният ангажимент към фиксирания лев междувременно свалят лихвите по вътрешните заеми. В резултат на това правителството успява да събере излишък от 1% от БВП през 1998 г., който депозира в БНБ.

Политиката на централната банка също се променя драматично. Институционалните разпоредби на Закона за валутния борд не биха попречили на БНБ да манипулира паричната маса в обращение, ако реши. Най-малкото тя може да изкриви изискванията за резерва на търговските банки, така че да влее ликвидност в икономиката. Има и различни начини да се движат сметки нагоре-надолу, което, макар и формално допустимо, би довело до инфлация. Все още има държавни банки и те могат да се използват за отдаване на заеми на предпочитани предприятия. За представителя на МВФ в София е ясно, че системата има множество вратички, които един злонамерен банкер би могъл да използва за саботаж на системата.

Психологическият ефект от въвеждането на валутния борд обаче е, че убеждава всички български политици, че тези лостове вече не са налице. Като публично залага стабилност на икономиката на фиксирания лев, правителството и БНБ се обединяват около средство, което изглежда непоклатимо. Макар технически да е възможно да лъжат, те се отказват поради мащаба на последиците, ако някога стане невъзможно да се защитава фиксираният курс. Резултатът не би бил просто обезценяване (желано или не), но и разбиване на трудно извоюваното доверие в националната банка и програмата на управляващата партия.

<!--[if--><!--[endif]-->

Представителят на МВФ за България дава високи оценки на макроикономическата политика на страната и я сочи като блестящ пример за успех. Защото не изпълнява едва-едва или просто символични условия, а има наистина амбициозни цели и ги постига доста систематично, в някои случаи дори прекалено добре. Така че ако трябва да се отмени транш, би било по тактически причини да се подчертае важността на някоя област на несъгласие, а не поради стратегически причини.

<!--[if--><!--[endif]-->

Дори новото правителство обаче не успява да направи бърза приватизация на ключови губещи предприятия. Вицепремиерът Александър Божков гръмко обявява при заемането на длъжността, че 40% от държавните дружества ще бъдат приватизирани до края на 1997-а. Костов обаче решава да действа по-бавно. Той преценява, че може да получи по-добри цени за предприятията след известна макроикономическа консолидация, тъй като период на стабилност при валутния борд би намалил риска от обменния курс при инвестиране в България. По-важното съображение обаче е, че ключов компонент на коалицията на СДС е профсъюзът „Подкрепа“. Неговото ръководство непреклонно се противопоставя на приватизацията, тъй като тя ще доведе до намаляване на персонала, ликвидация и край на субсидираните заплати. Както се оказва обаче, изчакването дори с няколко месеца до лятото на 1997 г. може да е сериозна грешка. До август първите вълни от азиатската криза започват да се усещат в развиващите се пазари по света и инвеститорският интерес към България пресъхва. С напредъка на годината икономическите новини от света стават все по-лоши и през 1998 г. руската криза хвърля ново було върху посткомунистическите пазари.

<!--[if--><!--[endif]-->

Икономическите резултати за 1997 г. изглеждат катастрофални още преди края на годината: БВП пада със 7.4%, безработицата достига до 13.7%, а инфлацията за годината е 579 процента. Кризата обаче нанася своята вреда в началото на 1998-а. След май правителството ограничава бюджетния дефицит и стартира серия от инициативи за насърчаване на структурната реформа, а стабилността се завръща. Всички условия по стендбай споразумението са изцяло изпълнени.

През септември 1998 г. МВФ потвърждава прогреса на България, като одобрява тригодишен Разширен механизъм за финансиране за 627 млн. СПТ. Условията на програмата са изключително амбициозни. Те изискват фискалният дефицит да остане под 2% от БВП, дефицитът по текущата сметка - под 3% от 1999 до 2001 г.; банките и предприятията да бъдат приватизирани; годишната инфлация да падне до 5% до 2001 г.; публичният и външен дълг да намалеят и България да либерализира своя енергиен и земеделски сектор и външна търговия. Накрая България се съгласява да приеме задълженията по член VІІІ за либерализация на текущата сметка.

В рамките на шест месеца обаче става ясно, че страната няма да може да изпълни всички условия по програмата. Процесите на приватизация и несъстоятелност изостават далеч зад графика. Представителят на МВФ се безпокои, че неуспешното преструктуриране на промишлеността през 1997 и 1998 г., когато политическите и икономическите разходи биха били по-ниски, може отново да дестабилизира българската икономика.

<!--[if--><!--[endif]-->

През по-голямата част от 1999 г. чуждестранните инвестиции са в голяма степен замразени поради несигурността около бомбардировките на НАТО в Сърбия заради Косово. Случаят на металургичния комбинат „Кремиковци“ е показателен. Правителството трябва да намалява исканата цена много пъти, докато през 1999 г. вече предлага да продаде предприятието на турски консорциум за 1 лев и да преговаря дали купувачът ще бъде задължен да изплати някои от дълговете на предприятието. Междувременно работниците протестират срещу сделката и преговорната позиция на правителството се дестабилизира. Две години по-късно предприятието най-накрая е продадено на друг консорциум при приблизително същите условия.

В крайна сметка валутният борд успява в непосредствената си цел да стабилизира валутата и рязко да намали инфлацията. През следващите четири години обаче правителството на мнозинството на СДС отбелязва доста бавен напредък при приватизацията на държавните предприятия, преструктурирането на промишлеността и реформата на банковия сектор и никакъв напредък при намаляването на корупцията. Всъщност самият Божков е уволнен след обвинения за всеобхватна корупция. Междувременно неизбежните последици от фиксирания обменен курс настигат България: националната валута става надценена в реална стойност, българската промишленост губи конкурентоспособност, а икономиката навлиза в рецесия. Изборите през 2001 г. дават негативна оценка както на СДС, така и на БСП и връщат българския цар Симеон от изгнание, за да стане министър-председател. Подобно на Украйна и Русия България показва колко непредсказуемо става предизвикателството на структурната реформа, когато се отлага постоянно. Политически целесъобразните решения, взети в ранна фаза на прехода, посяват семената на трудно разрешими дилеми, които изплуват на повърхността по-късно.

8.4 ИЗВОДИ

Преходът на България е продължителен и болезнен, тъй като раздробеният й парламент не успя да формира правителство на мнозинството до 1995 г. и най-голямата й партия до 1997 г. беше по-скоро нереформираната Българска социалистическа партия. БСП стои много вляво от посткомунистическите партии на Полша и Унгария, а нейната основна цел в икономическата политика е да предотврати драматично преструктуриране на българската промишленост. България успява да излезе от цикъла на частична реформа чак след финансовата криза от 1996 г., която свали правителството на Виденов и разруши електоралната база на БСП. Тя галванизира българските елити да се обединят около икономическата реформа, правейки възможно през 1997 г. - всъщност, почти неизбежно - парламентът да приеме силно рестриктивен тип валутен борд и да изолира Българската национална банка от политическа манипулация. Кризата позволява на Иван Костов да превърне СДС в нова политическа партия, която за първи път има единна програма и вътрешна дисциплина. Това прави възможно реализацията на политически скъпи реформи. Успехът на България след 1997 г. е също толкова предопределен, колкото и провалът й преди това.

През историята икономическата политика на България е заложник на финансовите пазари. Нуждата да се отвори отново достъпът до международните капиталови потоци кара последователни български правителства с неохота да приемат споразуменията с МВФ, които са необходимо условие за преструктурирането на външния дълг на страната. Кризите на валутните пазари карат правителствата на Виденов и Беров да правят компромиси с Фонда, каквито никога не са допускали, и в крайна сметка създават консенсус, че е необходим валутен борд, който да вкара България в пътя на макроикономическата ортодоксалност. Българската политика е много по-ограничена при валутния борд, защото малка промяна във фискалната или монетарната политика може да доведе до бърза ерозия на чуждестранните резерви и рязък спад на стойността на местната  валута. Тъй като номиналната стойност на лева е включена толкова сериозно в българската политика, влиянието върху очакванията на пазарите за валутна криза би било сериозно и би довело до избухване на инфлация и дори до налагане на драматична корекция в обменния курс. Следствието е изумително преобръщане на българската икономическа политика.

Раздробеният парламент и ляво ориентираните правителства на България никога не са били ангажирани с реформи; а просто са принуждавани от натиска на пазарите и нуждата от международна помощ. Вследствие на това програмата на МВФ е въведена чак през 1997 г., но дори тогава постоянното противопоставяне на структурната реформа заплашва да провали програмата и резултата от нея. Фондът обаче упражнява известно влияние върху България през цялото време и ограниченията, които налага на фискалната политика, помагат на страната да избегне хиперинфлацията. Когато българските програми излязоха извън релси, МВФ беше много постоянен в политиката си и ги спря. Има два случая, при които, изглежда, самата политическа нестабилност влиза в сметките на Фонда, като го кара да прекрати програми, които са в сивата зона след падането на правителствата на Димитров и Беров. Като цяло обаче доказателството е, че МВФ успя да играе непартийна, технократска роля в България, което никога не постигна в някои от другите страни в това изследване. Отплатата за това постоянство дойде през 1997 г. при драматичния отговор на валутния пазар на подкрепения от Фонда валутен борд. Намесата на Фонда в Украйна и Русия беше в много по-голям мащаб, но беше по-малко ефективна, тъй като бе станало ясно, че програмите на МВФ не променят в значителна степен намеренията на правителствата в тези страни.

<!--[if-->

<!--[if--><!--[endif]--><!--![endif]--><!--![if--><!--![endif]--><!--![if--><!--![endif]--><!--![if--><!--![endif]--><!--![if--><!--![endif]--><!--![if--><!--![endif]--><!--![if--><!--![endif]--><!--![if--><!--![endif]--><!--![if--><!--![endif]--><!--![if--><!--![endif]--><!--![if--><!--![endif]--><!--![if--><!--![endif]--><!--![if--><!--![endif]--><!--![if--><!--![endif]--><!--![if--><!--![endif]--><!--![if--><!--![endif]--><!--![if--><!--![endif]--><!--![if--><!--![endif]--><!--![if--><!--![endif]--><!--![if--><!--![endif]--><!--![if--><!--![endif]--><!--![if--><!--![endif]--><!--![if--><!--![endif]--><!--![if--><!--![endif]--><!--![if--><!--![endif]--><!--![if--><!--![endif]--><!--![if--><!--![endif]--><!--![if--><!--![endif]--><!--![if--><!--![endif]--><!--![if--><!--![endif]--><!--![if--><!--![endif]--><!--![if--><!--![endif]--><!--![if--><!--![endif]--><!--![if--><!--![endif]--><!--![if--><!--![endif]--><!--![if--><!--![endif]--><!--![if--><!--![endif]--><!--![if--><!--![endif]--><!--![if--><!--![endif]--><!--![if--><!--[if--><!--[endif]--><!--[if--><!--[endif]--><!--[if--><!--[endif]--><!--[if--><!--[endif]--><!--[if--><!--[endif]--><!--[if--><!--[endif]--><!--[if--><!--[endif]--><!--[if--><!--[endif]--><!--[if--><!--[endif]--><!--[if--><!--[endif]--><!--[if--><!--[endif]--><!--[if--><!--[endif]--><!--[if--><!--[endif]--><!--[if--><!--[endif]--><!--[if--><!--[endif]--><!--[if--><!--[endif]--><!--[if--><!--[endif]--><!--[if--><!--[endif]--><!--[if--><!--[endif]--><!--[if--><!--[endif]--><!--[if--><!--[endif]--><!--[if--><!--[endif]--><!--[if--><!--[endif]--><!--[if--><!--[endif]--><!--[if--><!--[endif]--><!--[if--><!--[endif]--><!--[if--><!--[endif]--><!--[if--><!--[endif]--><!--[if--><!--[endif]--><!--[if--><!--[endif]--><!--[if--><!--[endif]--><!--[if--><!--[endif]--><!--[if--><!--[endif]--><!--[if--><!--[endif]--><!--[if--><!--[endif]--><!--[if--><!--[endif]--><!--[if--><!--[endif]--><!--[if--><!--[endif]--><!--[if--><!--[endif]--><!--![endif]--><!--![if--><!--![endif]--><!--![if--><!--![endif]--><!--![if--><!--![endif]--><!--![if--><!--![endif]--><!--![if--><!--![endif]--><!--![if--><!--![endif]--><!--![if--><!--![endif]--><!--![if--><!--![endif]--><!--![if--><!--![endif]--><!--![if--><!--![endif]--><!--![if--><!--![endif]--><!--![if--><!--![endif]--><!--![if--><!--![endif]--><!--![if--><!--![endif]--><!--![if--><!--![endif]--><!--![if--><!--![endif]--><!--![if--><!--![endif]--><!--![if--><!--![endif]--><!--![if--><!--![endif]--><!--![if--><!--![endif]--><!--![if--><!--![endif]--><!--![if--><!--![endif]--><!--![if--><!--![endif]--><!--![if--><!--![endif]--><!--![if--><!--![endif]--><!--![if--><!--![endif]--><!--![if--><!--![endif]--><!--![if--><!--![endif]--><!--![if--><!--![endif]--><!--![if--><!--![endif]--><!--![if--><!--![endif]--><!--![if--><!--![endif]--><!--![if--><!--![endif]--><!--![if--><!--![endif]--><!--![if--><!--![endif]--><!--![if--><!--![endif]--><!--![if--><!--![endif]--><!--![if--><!--![endif]--><!--![if--><!--![endif]--><!--![if--><!--![endif]--><!--![if--><!--![endif]--><!--![if--><!--![endif]--><!--![if--><!--![endif]--><!--![if--><!--![endif]--><!--![if--><!--![endif]--><!--![endif]--><!--![endif]--><!--![endif]--><!--![if--><!--![if--><!--![if--><!--![if--><!--![endif]--><!--![if--><!--![endif]--><!--![if--><!--![endif]--><!--![if--><!--![endif]--><!--![endif]--><!--![if--><!--![if--><!--![endif]--><!--![if--><!--![endif]--><!--![if--><!--![endif]--><!--![if--><!--![endif]--><!--![if--><!--![endif]--><!--![endif]--><!--![if--><!--![if--><!--![endif]--><!--![if--><!--![endif]--><!--![if--><!--![endif]--><!--![if--><!--![endif]--><!--![if--><!--![endif]--><!--![if--><!--![endif]--><!--![if--><!--![endif]--><!--![if--><!--![endif]--><!--![if--><!--![endif]--><!--![if--><!--![endif]--><!--![if--><!--![endif]--><!--![if--><!--![endif]--><!--![if--><!--![endif]--><!--![if--><!--![endif]--><!--![if--><!--![endif]--><!--![if--><!--![endif]--><!--![if--><!--![endif]--><!--![if-->

Facebook logo
Бъдете с нас и във