Банкеръ Daily

Финансов дневник

Джоузеф Стиглиц: Италия да въведе двойна валута*

Джоузеф Стиглиц

Еврото може би е близо до нова криза, прогнозира известният американски икономист Джоузеф Стиглиц в "Гардиън". В Италия, третата по големина икономика в еврозоната, бе избрано правителство, което може да бъде определено най-малко като евроскептично. Това не бива да изненадва никого. Италианската засечка е поредният предсказуем (и предсказван) епизод от дългата сага на едно лошо проектирано валутно споразумение, в което водещата сила Германия спъва необходимите реформи и настоява за политика, изостряща свойствените му проблеми, използвайки реторика, чието предназначение изглежда е да разпалва страстите.

Италия се представя зле след въвеждането на еврото. Реалният й брутен вътрешен продукт (коригиран спрямо инфлацията) през 2016-а е същият като през 2001-ва. Но и еврозоната като цяло не се представя добре. От 2008-а до 2016-а реалният й БВП е нараснал общо с едва 3 процента. През 2000 г., една година след въвеждането на еврото, американската икономика е само с 13% по-голяма от тази на еврозоната, а през 2016-а разликата е вече 26 на сто. След реално нарастване с около 2.4% през 2017-а, което е недостатъчно за отстраняване на щетите от десетилетие боледуване, еврозоната отново се олюлява.

Ако една страна се представя зле, виновна е тя, но ако много страни се представят зле, виновна е системата. Както казах в книгата си "Еврото: Как една обща валута застрашава бъдещето на Европа", системата на еврото е почти проектирана да се провали. Тя отстрани главните регулаторни механизми на правителствата (лихви и обменни курсове) и вместо да създаде нови институции, с чиято помощ държавите да могат да се справят със ситуации, в които могат да попаднат, наложи нови структури, често базирани върху дискредитирани икономически и политически теории - за дефицитите, дълга и дори структурните политики.

От еврото се очакваше да донесе споделен просперитет, който ще засили солидарността и ще увеличи европейската интеграция. Всъщност то направи точно обратното, като забави растежа и пося раздори.

Проблемът не е в липсата на идеи как да се продължи напред. Френският президент Еманюел Макрон в две свои речи (в Сорбоната през септември и когато получаваше Наградата за европейско единство "Карл Велики" през май) формулира ясна визия за европейското бъдеще. Само че германската канцлерка Ангела Меркел фактически заля със студена вода предложенията му, като предложи смехотворно малко пари да бъдат инвестирани в спешно нуждаещи се области.

В книгата си изтъкнах спешната нужда от обща схема за застраховане на депозитите, която да предотвратява банкови паники в по-слаби страни. Германия изглежда признава необходимостта от банков съюз за функционирането на единната валута, но отговорът й е подобен на този на свети Августин: "О, Господи, помогни ми да стана добродетелен, но не веднага". Както изглежда, създаването на банковия съюз е реформа, която ще бъде предприета някъде в бъдещето независимо от щетите в момента.

Централният проблем в една зона на обща валута е как да се коригират разминаванията в обменните курсове, подобни на онова, от което сега е засегната Италия. Германското решение е тежестта да бъде стоварена върху слабите страни, които вече страдат от висока безработица и слаб растеж. Знаем до какво води това: още повече болка, страдания, безработица и забавен растеж. Дори накрая растежът да се възстанови, БВП никога не достига нивото, до което би стигнал, ако би била следвана по-разумна стратегия. Алтернативата е да се прехвърли по-голяма част от тежестта на корекциите върху по-силните страни с по-високи заплати и по-силно търсене, подкрепяно от държавни инвестиционни програми.

Първото и второто действие на тази пиеса сме ги гледали вече много пъти. Избира се ново правителство, което обещава по-добре да се спазари с Германия за прекратяване на лишенията и съставяне на по-разумна програма за структурна реформа. Ако Германия въобще трепне, това не е достатъчно за промяна на икономическия курс. Антигерманските настроения се засилват и всяко правителство, независимо дали лявоцентристко или десноцентристко, което намекне за необходимост от реформи, бива свалено. На власт идват антисистемните партии. Настъпва блокаж.

Политическите лидери в еврозоната минават в състояние на парализа: гражданите искат да останат в ЕС, но искат и край на лишенията и завръщане на просперитета. Обяснява им се, че не могат да имат и двете. Продължавайки да се надяват на промяна на мисленето в Северна Европа, затруднените правителства спазват курса, а страданията на народите им се увеличават.

Социалистическото правителство на Антонио Коща в Португалия е изключение от този модел. Коща успя да върне страната си към растеж (2.7% през 2017-а) и да постигне висока популярност (44% от португалците смятаха че правителството се представя над очакванията им през април 2018-а).

Италия може да се окаже друго изключение, но в съвсем различен смисъл. Там настроенията срещу еврото идват и отляво, и отдясно. При положение че крайнодясната му партия Северна лига е на власт, нейният опитен лидер Матео Салвини може да изпълни заплахите, които новаци в политиката другаде не смеят. Италия е достатъчно голяма, с достатъчно добри и креативни икономисти, които да управляват фактическа раздяла с еврото, реално установявайки гъвкава двойна валута, с която да върнат просперитета. Това би нарушило правилата на еврозоната, но тежестта от юридическото излизане от нея ще бъде прехвърлена на Брюксел и Франкфурт, като Италия ще може да разчита парализата на Европейския съюз да попречи на окончателното скъсване. Какъвто и да бъде резултатът, еврозоната ще стане на пух и прах.

Не е нужно да се стига дотам. Германия и другите страни от Северна Европа могат да спасят еврото, като покажат повече човечност и гъвкавост. Но след като сме гледали толкова пъти първото действие на тази пиеса, не разчитам на тях да променят сценария.

* Заглавието е на редакцията

Facebook logo
Бъдете с нас и във