Банкеръ Daily

Финансов дневник

Данъците в София след Освобождението

Данъчната политика на София в първите години след Освобождението крие много интересни моменти. Периодът е уникален, тъй като в общи линии новата управа е в позиция да изгради рамка на бюджета от нищото. Въпросите, пред които е изправена, са ключови - кои отношения да се регулират, какво да се облага и с какво да се захване общината на първо време.

В тази статия няма да представим пълна рамка на данъчната политика от онова време, а по-скоро ще откроим някои моменти, които разкриват духа на времето и дискусиите в общинската управа. Фокусът попада върху годините на „кипеж” непосредствено след Освобождението, а основният източник е книгата на Петър Мирчев „Кипежът. Книга за София 1878-1884” – ползвани са големи извадки от книгата, тъй като нейният език много добре предава духа на времето.

За да вкараме нещата в подходящия контекст е важно да уточним, че тогава София е била с население от под 20 хил. души, макар и то бързо да е растяло в годините след Освобождението. Предизвикателствата пред благоустройството на града са били огромни – настилка е липсвала, съответно всичко е било в кал, канализация е нямало, чистенето на боклуците е било проблем, градските градини тепърва са щели да се появяват. На фона на всичко това най-трудният въпрос при гласуването на първата смета (бюджет) на Софийска община бил именно осигуряването на приходи.

В желанието си да се заловят с много градски въпроси, първата мисъл на съвета била да се „вземе такса от всяка работа, що носи кяр”. Но кои са тези работи? Как да се определи кои дейности и с колко да се обложат? Решението било всеки общинар да направи „с отворени очи” обиколки из чаршията и след няколко дни да каже от кои занаяти по колко според него е прилично да вземе общината. Така и се приели таксите в първата смета на общината (11 януари 1879 г.). Едни отчели оживлението на сарафските дюкяни и предложили голяма такса, други видели, че повече пайтонджии кръстосвали по улиците. Имало и общинари, които много държали на ощрафуването (глобяването), тъй като разпоредби на общината се нарушавали – по-нататък ще разгледаме и налаганите глоби.

Най-много приходи в тези години обаче идвали от бариерно право (т. нар. „бач”). Тази данъчна тежест на практика е разделяла града от селото. Селянинът не е можем да влезе в границите на града, за да стигне до градския пазар, ако не заплати такса на входа. В общинския бюджет за 1882 г. например при приходи от близо 325 хил. лв. от бариерно право определили 150 хил. лв. Интересното е, че до окончателното премахване на бариерното право (някъде след Първата световна война), то се събирало от частни закупчици – предприемачи. Последното нищо чудно да е свързано и с някои негативи в настроенията спрямо „предприемача” у нас – навремето той не е бил откривател, а по-скоро закупчик на право и данъчен.

В бариерното право имало и една надменност към шопа. По-старите софиянци ясно си спомняли мъчителните срещи на предприемача-закупчик на това право със селяните: „Ставаха мъчителни гонитби на бедняците-нарушители, ставаха унизителни пазарлъци за размера на бача. Хората на предприемача бяха като зли кучета. Имаха винаги тояга в ръка. Всяваха страх у шопа, който с трепет преминаваше тази градска граница, защото знаеше, че го чакат неизвестности и кавги. Това се виждаше от начина, по който той влизаше в града. Оправил се сполучливо с градския цербер, шопът, зачервен и ухилен, шибваше силно кончето и колата поемаше в тръс към центъра”.

Случвало се общината да е подписала калпав договор с предприемача, макар да е имало разписване на конкретни такси (например за „коли, натоварени със стоки, що се продават от колата – двадесет сантима”) и предприемачът често да злоупотребява и нарушава правилата. Взимал пари и за коли, които били само със сено за воловете или дори за празни коли, в които обаче имало хора. Последното накарало общинарят от махала „Капана” (ъгъла на „Дондуков” и „Веслец”) да се провикне: „Нали бариерното право е върху цената. Да каже предприемателят каква е цената на человека?”. Предприемачът взимал такса и от хора, които влизали в града с дисаги. Нещо повече, секретарят на съвета прочел писмо от руския генерал-инспектор Грим, в което последният се оплаквал, че на бариерата бил оскубан с бариерно право за сабята си. В стаята се разнесло: „Тю, тю, брей!!” (тогава се пишели такива неща в протоколите). В крайна сметка решили стоки до 20 лева да не се облагат с бариерно мито и общо взето правилникът очертал рамките си.

Случил се обаче интересен спор. От бариерно право били освободени продуктите и питиетата, внасяни за двореца. Строителят, който по това време ремонтирал двореца, научил за отстъпката и сам решил да разшири обхвата на облекчението, та не плащал „ни петак” за строителните материали, доставяни от чужбина и страната, когато те преминавали през градската бариера. Кавгата се разлютила до бой, в следствие на което общината посветила заседание на казуса. Решили, че предприемачът по ремонта трябва да си плаща бариерно право, защото „никой не можел да приеме, че няма разлика между строителните материали от една страна и унгарските салами, чешките бучки захар и френското шампанско, от друга.” Кметът завършил заседанието с думите: „Предприемателят може да докаже, че тези предмети не са за Негово Височество, а за постройката и да ни тегли под съд”.

В крайна сметка приетите правила заработили и се обособили осем входни шосета, където да се събира бариерното право. Между другото, по старата спогодба общината трябвало да изгради крайградски шанц (вал) и да се влиза само през определените шосета. Такъв вал не е издигнат и бивш предприемач осъдил общината, която му платила близо 37 хил. лв. В новите правила общинарите записали, че „предприемателят треба да има човеци, та бавенето да не трае повече от пет минути.” Предприемачът бил задължен „да настави хората си да бъдат сякога и пред всички добри”. Кметът помолил за поправка в крайната дума: „Да се каже по-ясно – вежливи. В протокола думата е пояснена в скоби и на френски - poli”.

Градът гъмжал от амбулантни продавачи, а сред неспирната врява общински служители събирали такси на крак, за деня. Ставали и шумни гонитби, а общината „проявявала строгост и търпение, за да привикне амбулантът да отваря кесето”. Голяма част от търговията ставала по улиците, а не в дюкяните – „на табли, в колички или наредени на земята, продавали манифактурни стоки, рязан тютюн и цигарени книжки, калпаци, фесове, сладки, лешници, фъстъци, сапун, шекерчета...”. От всички общината вземала по един лев. Някои обаче се изхитряли и се сдружавали, като изнасяли орташки на пазара големи количества стока. Как да ги обложат и тях? Общинарите намерили решение: „Да не се продава на улиците каквато и да е стока, която се носи от двама”. Когато има двама и повече носачи, ще има и двама и повече данъкоплатци, разсъждавал съветът.

Имало и други подобни находчиви решения. Освен таксите за „пайтони и дрожки” общината наредила да се взема „от конье за лукс – по 10 лева, а от ония арабаджиите – по 2 лева”. Но кога един кон е от лукс? Когато е от сой ли, от раса ли? – питали заинтересовани граждани. Общината пояснила: „Когато не е за нужда, а за кеф”.

През 1884 г. кметът предложил да се обложат инженерите и архитектите. Те не били много и нищо чудно това предложение да е вследствие на някоя кавга. Адвокатите обаче спасили инженерите и архитектите: „Не се намира за уместно да се налага на означените лица някаква такса, както не се налага на адвокатите”, така стои в протокола. На следващата година пък, от 1985 г., софиянци вече пият витошка вода, докарана с чугунени водопроводни тръби. От същата година общината започнала да събира пари за водата – предвидили приходи от хиляда лева от „продажбата на вода”.

Още в първите години след Освобождението, общинарите насочили вниманието си и към други дейности – „идва ред с данъци да бъдат обложени и печалбите от разни кефове и забави”. На пръв поглед това не били чаршийски доходи. Хората привикнали да се веселят, което „приляга на една свободна и радостна страна”. Но има и друг поглед – „зад шареното перде на веселбата общинарите виждат машинките на алъш-вериша, големите печалби”. Бързо забавите влизат в данъчния капан, в т.ч. една повсеместно разпространена тогава търговия – проституцията. В бюджета за 1882 година за пръв път стои приход от софийски публични домове („бардаци” както откровено е записано в протоколите).

Бардаците били законни и носили данъчни приходи, но съдържатели и персонал в тези домове били здраво захванати от много страни – те са „картотекирани, морално унижени, финансово обложени, санитарно поднадзорни и пр.” Въведени били специално разчертани на графи големи табаци, в които нанасяли пълни сведения за професионалната заетост на момата през месеца. В бюджета имало щатна длъжност „надзирател на публични домове”, който правел на всеки три-четири дена списък с графи за „движението и активността на проститутките” по публичните домове.

Различните правила и глобите също са особено любопитни. Така например, дори просяците са били регулирани. Градът бил пълен с просяци, а идвали такива и от Сърбия и Австрия – последните „още от границата питали за кмета” да получат разрешение на просят из града. На 7 август 1880 г. общинарите решили: „В града просията да се позволява само в празнични и в петъчни (пазарни) дни, и то само от действително немощните и неспособни към труд”.

Глобите могат да се намерят в щрафната книга на общината, която разкрива нарушенията на гражданите на новата столица – повечето свързани с търговски практики или неприлично поведение. Ето някои глоби от периода 13 февруари до 4 август 1878 г.:


  • Георги Абаджи е платил един франк глоба, „че не вардил кравата си, та побегнала”;

  • От Янко Унто се събират 10 гроша, че „не платил праведно на търговеца, от когото купил череши”;

  • От Юсе Мушонов е взета глоба 20 гроша, че „не зима руско кайме според цената му”;

  • Яко Лиаче платил 60 гроша за „неправедно продаване на тутун”;

  • Манол Николов платил 40 гроша, че „продавал без мера тутун”;

  • Илия Иванов бил глобен с 24 гроша, че „говорил неприлични думи”;

  • От Арон Песов е „вземено една рубла, че не взимал Екатеринските рубли”;

  • Башчешменският фурнаджия платил 100 гроша за „недопичане на хляба”.

Това в общи линии е бил данъчният дух на столицата в първите години след Освобождението. Общинската каса се е пълнила от бариерното право за стоките, които влизат в града, от облагане на търговци и занаяти, както и от данъчния капан за кефове и забави. Всъщност основата на данъчната политика тогава не била много по-различна от съвременната, а именно – да се обложи по възможност „всяка работа, що носи кяр”.

Анализ на Петър Ганев от Института за пазарна икономика.

Facebook logo
Бъдете с нас и във